Преследвана
Шрифт:
— Мисля, че ще се изненадаш. Помниш ли Афродита?
— Да — кимна той. — Нали говориш за онази надута пуйка, дето си мисли, че е богиня?
— Точно тази. Никс я обича и й вярва.
— Сигурна ли си?
— Сто процента — отвърнах. Опитах се да върна назад напиращата навън прозявка, но не успях и отворих широко уста. — Извинявай. Напоследък все не мога да се наспя. От стреса, раната и лошите сънища сънят сякаш бяга от мен.
— Може ли да те попитам нещо за тези сънища?
Вдигнах
— Калона присъства ли в тях?
Примигах изненадано.
— Защо питаш?
— Той го прави. Промъква се в сънищата на хората.
— Влизал ли е в твоите?
— Не в моите, но дочух хлапетата да си говорят. Влизал е в техните, но за разлика от теб, те се кефят на това.
Спомних си колко секси може да е Калона, когато поиска, и колко лесно можех да се поддам на хипнотичното му въздействие.
— Да, обзалагам се, че е така.
— Искам да ти кажа нещо, но не бива да си мислиш, че го правя само за да ти налетя.
— Какво е то?
Той пристъпи смутено от крак на крак. Това, което искаше да ми каже, видимо го изнервяше.
— За него е по-трудно да влезе в съня ти, ако не си сама.
Изгледах го ядосано. Беше прав. Така можеше да говори само някой, който искаше да се мушне в леглото (и в гащите) ти.
— Първия път, когато го сънувах, не бях сама.
— С момче ли беше?
Бузите ми пламнаха.
— Не, бях със съквартирантката си.
— Трябва да е момче. Калона, изглежда, не обича съперници.
— Старк, това ми се струва пълна глупост.
— Има ли такава дума «глупотевина»? — усмихна се той.
— Това си е моя дума. И откъде знаеш тази подробност за Калона?
— Той говори свободно пред мен. Имам чувството, че понякога не ме забелязва. Чух ги да разговарят с Рефаим за сънищата. Калона каза, че ще сложи охрана от гарвани-демони между общежитията на момчетата и момичетата, но после се отказа, защото може да контролира новаците без проблеми, дори и да не влиза в сънищата им.
— Ама че гадна работа! Ами преподавателите? И те ли са под негов контрол?
— Очевидно. Досега никой не се е противопоставил нито на него, нито на Неферет.
Очаквах да стане по-предпазлив, след като го засипах с въпроси, но той, изглежда, нямаше нищо против, сякаш не виждаше нищо лошо да ме информира за подробностите. Затова реших да видя какво още мога да науча.
— Ами синовете на Еребус? Видях един, когато пристигнахме в Дома, но оттогава не съм мяркала нито един.
— Не останаха много — отвърна той.
— Какво искаш да кажеш?
— Повечето са мъртви. Когато Шекина падна, Ейт побесня и ги поведе в атака срещу Калона, въпреки че според мен, не той я уби.
— Не беше той, а Неферет.
— Нищо чудно. Неферет е отмъстителна кучка.
— Мислех, че ти си един от нейните слуги.
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Тя знае ли това? — погледнах го любопитно.
— Не — отвърна той. — Помня какво ми каза ти, преди да умра. Предупреди ме да внимавам с нея.
— Да. Аз също си спомням.
— И беше права.
— Старк, тя се променя, нали? Вече не е Висшата жрица на вампирите.
— Тя не е нормална, това е сигурно. Притежава странни способности. Кълна се, че може да шпионира хората по-успешно от Калона — той отмести поглед от мен, а когато ме погледна отново, очите му бяха тъжни. — Предпочитам ти да беше там вместо Неферет.
— Да бъда там? — попитах, въпреки че свиването на стомаха ми каза, че знам точно за какво става дума.
— Ти си ме наблюдавала, нали? С онази камера.
— Да — казах тихо. — Джак я инсталира. Не исках да те оставям сам и това беше най-добрият начин да те държа под око. Но после баба катастрофира и нещата се объркаха… съжалявам.
— Аз също. Щеше да е съвсем различно, ако бях видял теб вместо нея, когато отворих очи.
Много исках да разбера какво точно се случва, когато умираш изобщо, да разнищя цялата история с умирането и съживяването, исках също да го разпитам за Неферет, но той се затвори в себе си и очите му потъмняха от болката.
— Виж — промени рязко темата той, — ти трябва да поспиш. Аз също съм уморен. Искаш ли да поспим заедно. Просто да спим. Обещавам, че няма да нахалствам.
— Не, не мисля, че ще се получи.
— Предпочиташ да видиш отново Калона в съня си?
— Не, но… не мисля, че да си легнем двамата е добра идея.
Той ме погледна тъжно.
— Защото не вярваш, че ще спазя обещанието си, нали?
— Не, защото не искам никой да разбере, че си бил тук — признах си аз.
— Ще си тръгна, преди някой да се появи — каза тихо той.
И изведнъж осъзнах, че е мое задължение да помогна на човешкото в него да надвие в борбата за душата му. В главата ми отекнаха последните думи от стихотворението на Крамиша:
«Дали спасена от човек тя мене ще спаси?»
Разбрах какво трябва да направя.
— Добре, но ми обещай да си тръгнеш, преди другите да се размърдат.
Очите му се разшириха от изненада. Устните му се разтегнаха в онази негова усмивка на лошо момче.
— Наистина ли?
— За съжаление, да. Хайде, идвай тук, преди да съм заспала, както си говорим.