Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

При нормални обстоятелства щеше да се носи с пълна скорост по спокойната повърхност, гребейки с всички сили. Днес обаче няма намерение да стига до канала.

Вместо това е сам в хангара и скрит зад лодката, разглежда студената сребърна плочка в ръката си. Защо е била у майка му? Защо е била толкова важна за нея? Защо е толкова важно в какви ръце ще попадне?

Размишлява над всички тези въпроси, докато с молив прави груба скица на предмета върху лист хартия, който е взел от килията си. На дължина плочката достига от китката до върха на средния му пръст. На широчина е малко повече от четири пръста. Гърбът е гладък и с надпис

на език, който Томазо не е виждал досега. Той знае латински, еврейски и малко египетски, но никоя от буквите не е от тези азбуки. Някои приличат на гръцки. При други обстоятелства би отишъл направо при абата и би го попитал за мнението му, но нещо го спира.

Томазо обръща плочката от другата страна. Тежка е и очевидно – скъпа. Може би това е причината майка му толкова да я цени. Пословичното семейно сребро. Да бъде съхранено на всяка цена. Никога да не излиза от притежание на семейството. Да се продава само в най-краен случай.

Гравюрата отпред е много красива. Сложна и смайваща. Героят очевидно е божи човек. Закривеният жезъл на който е набучен, прилича на онези, които носят епископите. Томазо се пита дали образът не е арабски или исаврийски. Колкото повече гледа, толкова повече мъжът му прилича на скиците на жреци и гадатели, които римляните са наричали харуспекси, а етруските – нецвиси. Ако е нецвис, надписът е на етруски и това обяснява защо някои букви са като гръцки, а други са му непознати. Зад човешката фигура има порта от хоризонтално и вертикално разположени преплетени змии. Той знае, че змията е символ на Сатаната и предполага, че това изобразява битката на жреца със злото. Змиите, като че ли изливат от двете страни на плочката, което подсказва, че тя може би не е единствена по рода си. Отново си спомня думите на майка си: Сестра ти е с една година по-голяма от теб и я оставих на грижите на монахините. Подобна кутия и задължение съм поверила и на нея.

Томазо се пита как ли изглежда сестра му, къде е, какво е станало с нея и какво е направила с поверената кутия. Замисля се и за майка си – чувство, което е потискал дълги години, сега – с откриването на плочката и бележката, мъчително изплува в съзнанието му. Притиска сребърния предмет до тялото си и тръгва обратно към манастира, съзнавайки, че между него и плочката се е създала някаква връзка. За миг си представя майка, която дава на детето си първата му играчка, и мисълта го успокоява.

Много прозорци са осветени от мъждукащи свещи. Братята са заети със задълженията си преди закуска, с учене или писане на лични документи. Докато Томазо изкачва хладното стълбище и минава по свещените коридори, предупреждението на майка му звучи в главата му:

Колкото и мъчително да е за вас, повярвай ми, най-добре е (за теб, за нея и за всички) да не правиш опити да я намериш. Отговорността, която оставям на двама ви, ще бъде по-лека, ако никога не се срещнете.

Томазо решава да направи това, което знае, че е трябвало да стори от самото начало. Отива в кабинета на абата. Със свито сърце почуква на масивната дъбова врата.

– Да. Влез.

Младежът натиска черната дръжка от ковано желязо и влиза. Абатът е закръглен мъж към шейсетте, с катраненочерна остра коса и рунтави прошарени вежди. Седи с наведена глава зад голямото бюро под масивно златно разпятие, от двете страни на което има два високи месингови свещника.

Абатът

очевидно пише някакво официално писмо – на бяла хартия с воден знак във формата на гълъб. Сигурно е предназначено за епископския двор или за канцлерството. Пише с ръчно обработено гъше перо и черно мастило – цветът, определен от протокола за човек с неговия ранг.

Най-сетне абатът оставя перото и поглежда.

– Да, братко? Как мога да ти помогна?

Томазо се приближава до бюрото.

– Когато ме е донесла тук, майка ми е оставила една кутия за мен. Току-що я отворих и ето какво намерих вътре.

Вдига ръце и поставя сребърната плочка на бюрото.

Абатът се обляга назад. Скръства ръце и поглежда Томазо по начин, който го подтиква да разкаже цялата история.

– Украшението изглежда сребърно. Някакво семейно наследство. Но има странен надпис и гравюра на нещо, което прилича на древен жрец или харуспекс. Бих искал да науча повече за този предмет и защо майка ми го е оставила.

Абатът се пресяга над попивателната и издърпва плочката пред себе си.

– Остави ми я, братко. Аз ще проуча нещата вместо теб.

Томазо си спомня думите на майка си: Никога не се отделяй от този предмет.

– Моите уважения, отче, но желанието на майка ми е никога да не се отделям от този предмет.

Абатът се усмихва успокоително:

– При мен е в безопасност, синко. Едва ли бих могъл да намеря отговора, който търсиш, ако продължиш да го притискаш до гърдите си, нали?

Томазо се засрамва, но не се отказва:

– С удоволствие ви го показах, но не съм съгласен да го оставя. Не е ли достатъчно само да го огледате?

– Братко, къде е вярата ти? – сопва се ядосано абатът. Поглежда го предизвикателно. – Липсата на доверие към мен е липса на вяра в Бога. Това нещо те развращава. Дай ми го веднага.

Томазо още се колебае.

Абатът става от стола и заобикаля бюрото. Двамата мъже застават лице в лице.

– Идваш и ме молиш да ти помогна, а после ме оскърбяваш с арогантност и недоверие. Дай ми предмета или ще ти наложа наказание до неделя.

Томазо все още е готов да спори. Иска да запази плочката и да излезе с нея. Но не смее да не се подчини на абата. Оставя сребърния предмет в протегнатата пред него ръка и сърцето му се свива.

Абатът се обръща и се връща зад бюрото.

– Сега отивай да изпълняваш задълженията си. Приятен ден.

Томазо кимва, обръща се и излиза. Знае, че е допуснал грешка. Не е оправдал доверието на майка си.

Знае също, че трябва да стори нещо, за да я поправи.

45

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

„Срещата“ на Том Шаман с Тина Ричи в хипарската комуна за известно време заплашва да провали цялата акция. Накрая – за забавление на мнозина около него – той приема, че може да я е объркал с много красивата и много глупава художничка Лиза, която по това време била дежурна в кухнята.

Адвокатът на Марио – Анчелоти, не им спестява нищо. Не спира да натяква на Вито и Валентина, докато майорът не се принуждава да се извини на Марио и да изведе основната част от екипа си от имението. Остават само Валентина и хората . Тя разговаря с Франко Дзандзото, началника на охраната, и разговорът не е от най-приятните. Точно това е целта на Франко.