Пророчеството Венеция
Шрифт:
Том не е много сигурен как да отговори. За какво всъщност става дума? За някаква странна връзка, която e нaправил между серия убийства в Лос Анджелис преди близо петнайсет години и няколко съвременни убийства във Венеция, в които явно се преплитат сатанински мотиви? Звучи твърде безумно, за да го каже.
– Господин директор, намирам се във Венеция, в Италия. Помагам на карабинерите в разследването на едно убийство. Мисля, че Бейл може да ни бъде полезен.
Макфоул отново поглежда часовника си. Вече закъснява. Ако се опита да уреди разговора
– Утре, Том. Обади ми се утре в 18,00 ваше време. Ще видя какво може да се направи.
– Благодаря. – Том се кани да затвори, но изведнъж му хрумва още един въпрос. – Извинявайте, господин директор, още нещо. Казахте, че вече има дата за изпълнение на смъртната присъда.
– Да.
– Кога? Колко време остава?
Макфоул не успява да се сдържи и се изкисква:
– Не знам дали писарушките в министерството са го направили нарочно, но копеленцето ще се срещне със създателя си в шест сутринта на шести юни. Шест, шест, шест. Само след шест дни. Какво иронично съвпадение, дано да му хареса.
Capitolo XLVI
„ТЕРА САН ВИО“, ВЕНЕЦИЯ
Танина седи в обзаведения с плюш апартамент на една приятелка в „Сестиере ди Дорсодуро“. Разклаща бялото вино в синкавозелена чаша от муранско стъкло с форма на лале и се приисква и тя да беше независима жена, която се издържа сама.
Въпреки това не завижда на Лидия Фратели нито за една лира.
Огненокосата Лидия е по-голямата сестра, която винаги е искала да има – най-близката приятелка и единствената, на която може да каже всичко. Тази вечер Танина разказва от игла до конец всичко за трудната си връзка с Ермано.
– Честно ти казвам, станал е невъзможен клюкар! Миналата седмица ми разказваше злобни – и сигурна съм неверни – слухове за синьор Гатусо.
Приятелката навежда тяло напред, на лицето се изписва любопитство.
– Какви слухове? От доста време не съм чувала нищо пикантно.
– Не е забавно. Ермано обвини Гатусо – без никакво основание, държа да добавя – че държал множество куртизанки.
Лидия се разсмива.
На Танина не е смешно.
– Ермано няма никакво приличие, държи се като квартална клюкарка. Това ли е човекът, за когото мисля да се омъжа? Не смятам.
Възмутено отпива глътка вино.
– Мила моя приятелко, Ермано е ангел. Имаш страшен късмет с това момче. Трябва да простиш и да забравиш безумните му приказки, както би простила на малко дете, ако си изпусне езика.
– Ама той не е малко дете! Или поне не би трябвало да бъде.
Приятелката завърта очи.
– Той е дете. Всички мъже са деца. Външно може да остаряват и да погрозняват, но завинаги си остават деца. Като менструацията мъжката незрялост е едно от неизбежните проклятия, които жената трябва да изстрада.
Танина се засмива и сяда върху стъпалата си.
– Ами Гатусо? Моят развратен работодател и провалената бащинска фигура в живота ми, и той ли е малко дете? И върху него ли трябва да разпростра безграничната
– Трябва. Познавам Лауро Гатусо почти толкова дълго, колкото и ти. Той е привлекателен, сладък флиртаджия и при такава скучна жена мисля, че има пълно право да търси удоволствие извън леглото .
Танина се намръщва:
– Синьора Гатусо не е скучна! – Замълчава замислено за секунди, после изражението се смекчава. – Е, добре де, може би е мъничко досадна. Но защо мъжете винаги мислят с пенисите си? Защо една жена не им е достатъчна?
Лидия отмята една къдрица, паднала върху лицето .
– Ох, стига! Мъжете не са толкова различни от нас. И ние започваме да се отегчаваме с някой любовник и лягаме със следващия, като понякога забравяме да се разделим със стария, преди да сме сигурни, че искаме да бъдем с новия.
– Говори за себе си. – Възмущава се Танина. – Аз със сигурност не правя така. – Отпива глътка вино, но все пак не успява да сдържи усмивката си. – Да, знам, че преди и аз бях такава – малко. Но вече не съм. Или поне се надявам, че не съм. Ако Ермано поправи грешката в поведението си, той е единственият мъж, с когото искам да бъда.
Лидия заръкоплясква иронично.
– Тогава или приеми поведението му за добро и вече поправено, или за невъзвратимо погрешно, Танина! Трябва да продължиш напред и да престанеш да мислиш за тези глупости.
– Не и докато не се извини.
– Ама той не се ли извини?
– Не го е направил и не иска.
– Ти поиска ли да се извини?
– Разбира се. Срещахме се няколко пъти след необмисленото му изявление и той нито веднъж не е показал по никакъв начин, че съжалява, нито е представил някакви доказателства за клеветата срещу човека, който не само е мой работодател, а и се грижи за мен като роден баща.
– Защо?
– Казва, че нямало за какво да се извинява – отговаря Танина, видимо ядосана. – Каза ми да забравя за този случай. Освен това сега е толкова вглъбен в „проучването“ си, че не мога да го накарам да разговаряме почти за нищо, камо ли да обсъждаме връзката и бъдещето си.
– Проучване ли? Какво проучване?
Танина поставя празната чаша до краката си и обяснява:
– Заровил се е в книгите си. Опитва се да проследи произхода на някакъв предмет. От време на време се вманиачава да изследва историята на някоя картина или скулптура. Сега се занимава с някаква религиозна реликва.
– Еврейска сигурно. Какво е? Някоя менора? Те се намират под път и над път.
– Не, не. Не е еврейска. Нещо доста интересно всъщност. Мисли, че е от етруските. Не съм сигурна – аз разбирам от картини, не от скулптури, – но тази определено изглежда много стара.
– Етруска реликва? Едва ли. Твърде малко са се запазили до наши дни.
Танина поглежда развеселено приятелката си:
– Ти откъде знаеш? Знам, че имаш доста богати познания... – намигва лукаво – включително относно мъжете, но не подозирах, че разбираш и от древни предмети и етруската култура.