Пророчеството Венеция
Шрифт:
Той мрази ченгетата. Мрази ги, откакто се помни. Още от дете те са неговият заклет враг и сега не е по-различно. Дзандзото демонстративно оглежда лейтенант Мораси. Тя вижда как погледът му обхожда цялото тяло – от тънките глезени до деликатния врат, сякаш е последният сладолед, който се продава в пустинята.
Валентина се опитва да не обръща внимание на погледите му, докато вървят по дългия коридор. Има по-важни неща, за които да мисли.
Стигат до края на коридора. До огромна двойна дъбова врата.
– Отключете, ако обичате.
Дзандзото се усмихва лъчезарно:
–
Взема един от тежката връзка ключове и отваря голям катинар в горната част на двойната порта. Дръпва няколко железни резета и завърта друг ключ в месинговата ключалка.
Размерите на хангара впечатляват Валентина. Огромен е.
– Чакайте! – спира го тя. – Първо фотографът.
Стройна жена, по-дребна от Валентина, с къса черна коса и дръзки кафяви очи, отваря метален куфар и изважда апарат „Никон“. Дзандзото се отърква във Валентина и прошепва:
– Теб искам да снимам. Ще ти направя незабравими снимки.
Тя не скрива отвращението си:
– Сигурна съм. – Присъствието му я прави нетърпелива. – Хайде, Марта. Трябваше вече да си го подготвила!
Фотографката я поглежда смутено.
Началникът на охраната отново се допира до Валентина:
– Хайде след като свършиш тук, да те заведа вкъщи. Ти ще ми позираш, после аз на теб.
Тя се извръща, за да не усеща миришещия му на чесън дъх.
– А какво ще кажеш да млъкнеш и да ме оставиш да си върша работата, за да не те арестувам за възпрепятстване.
Той се намръщва, но се отдръпва. Кучка. Фригидна полицейска кучка. Валентина отива при мониторите. Изключени са.
– Какво е това? Какво става тук?
Дзандзото свива рамене.
Тя поглежда под масата и включва щепселите в контактите. На екраните се появява образ.
– Снимай и тези, Мария. Обща снимка на всичките, после по една от всеки монитор.
Валентина продължава огледа. Пита се за какво е необходим охранителен център с камери в хангар за лодки. Да, логично е да има камера, следяща вътрешността на хангара. Но защо трябва да има контролен център вътре? Обикаля помещението. Има множество намотани въжета, туби с гориво и сгъваеми метални кутии за инструменти. На едната стена е закачена специална дъска, на която висят различни размери гаечни ключове. Отдолу има работна маса, а върху нея – сърцето прескача – моторна резачка. Валентина си спомня разчленените тела от лагуната. Оглежда се за някой от криминалистите.
– Приберете и опишете всичко, особено резачката. Внимавайте да не пипате веригата.
Един млад полицай се заема със задачата, а тя се опитва да се успокои, да не се въодушевява прекалено.
Във водата има множество плавателни съдове. Моторница, която сигурно струва десет пъти колкото апартамента – уникалната по рода си „Зиърс Ем Кей Уан“, задвижвана със соларна енергия. Гумена лодка с външен мотор, достатъчно мощен, за да изпрати ракета до Венера. Дървена гребна лодка, вероятно за риболов.
Играчки за богатите и известните.
От отсрещната страна на водния канал нещо друго привлича вниманието . Нещо по-интересно.
Гондола.
Лъскав, черен, мълчалив
– Започнете с това. Когато Мария свърши с проклетите снимки, изследвайте гондолата за всичко: кръв, влакна, ДНК, косми, пръстови отпечатъци. Щателен оглед.
Capitolo XLIV
1777 Г.
ЛАГУНА ВЕНЕТА, ВЕНЕЦИЯ
Пътуването през древните сиви води на лагуната е неспокойно и трудно. Лодката, с която се придвижват повечето монаси, е малко по-голяма от тази, която Томазо използва за сутрешните си разходки. Това е вторият плавателен съд на манастира – малко, кърпено на много места брагоцо – плоскодънна рибарска лодка, дарена им преди близо пет години.
Въпреки че е венецианец и клони към петдесетте брат Маурицио не понася добре пътуването по вода. Пребледнява и започва да му се гади дори при кратката разходка до града.
Томазо не обръща внимание на страданията на спътника си; мислите му са заети единствено с абата и плочката. Пита се дали ще я види отново. Опасява се, че е изгубил единствената физическа връзка с покойната си майка и изчезналата си сестра, и мъката му расте.
Той насочва лодката на север и леко на изток към устието на Рио дел’Арсенале, който води до корабостроителниците. Там кипи трескава работа. Ежемесечно се произвежда смайващият брой от двеста кораба и към небето стърчи гора от мачти.
Право напред са главният подстъп към работилниците и великолепните укрепени кули и гигантските гръцки лъвове на „Порта магна“. Томазо различава издължения силует на една почти завършена полака. Този плавателен съд, подходящ за открито море, вероятно е предназначен за армията – патрулен кораб, който да обикаля търговските пътища и да защитава венецианските съдове от турски и далматински пирати. Огромните му мачти са толкова високи, сякаш могат да прободат облаците. По-натам един трабаколо, с три платна, се е насочил към морето; на кърмата гордо се развява червеният флаг с крилатия лъв на Серенисима Република Венета.
Докато се наслаждава на кипящия неуморен труд, Томазо помага на пребледнелия Маурицио да слезе от лодката.
– Сигурен ли си, че си достатъчно добре, за да дойдеш, братко? Ако искаш, остани тук. Мога сам да отида да взема доставката.
Другарят му го поглежда с облекчение:
– Томазо, ще ти бъда благодарен, ако ме оставиш за малко сам. Мисля да се поразходя, докато ми мине морската болест.
– Разбира се.
Двамата се разделят, като се разбират да се срещнат пак след два часа на едно площадче наблизо. На Маурицио редовно му прилошава, когато идват до града, и почти винаги има нужда да остане сам, докато се оправи. Възстановяването му обикновено включва посещение в една близка кръчма, чийто съдържател мисли, че може да си осигури мястото на небето, като гощава монаха до пръсване.