Разбудени фурии
Шрифт:
— Не го слушай — каза Силви, като се чешеше разсеяно из косата. — Ако се върнеш към ранното творчество на Таку и Иде, ще видиш, че е пълно с цигански цигулки. Махнали са ги едва за милспортските концерти.
— Не е вяр…
— Хей, Силви! — Един младолик координатор с дълга коса, щръкнала от статичното електричество, спря до нашата маса. На лявата си ръка крепеше поднос с чаши кафе, а върху дясното му рамо неспокойно потрепваше кабел под напрежение. — Върнахте ли се вече?
Силви се ухили.
— Хей, Оиши. Липсвах ли ти?
Оиши
— Както винаги. Което не би могло да се каже за Курумая-сан. Смяташ ли днес да се срещаш с него?
— А ти не смяташ ли?
— Не, ние няма да тръгваме. Снощи Каша прихвана някакво контраизлъчване и ще й трябват два-три дни да се оправи. Засега си почиваме. — Оиши сви рамене. — И ни плащат. От фонда за непредвидени разходи.
Ор наостри уши.
— Мамка му, от фонда за непредвидени разходи ли? Какво е ставало тук вчера?
— Ама не знаете ли? — Оиши ни огледа с разширени очи. — За снощи. Не сте ли чули?
— Не — отвърна търпеливо Силви. — Затова питаме.
— А, добре. Мислех, че вече всички са чули. Връхлетя ни бродещ рояк. В Разчистената зона. Снощи почнаха да сглобяват артилерия. Самоходно оръдие, много голямо. С шаси „Скорпион“. Добре че Курумая вдигна всичко живо на крак, инак щяха да ни засипят със снаряди.
— Оцеляло ли е нещо? — попита Ор.
— Още не знаят. Унищожихме първично-монтажните автомати заедно с оръдието, но доста от по-дребните се разбягаха. Обслужващи, вторични монтажници и тям подобни боклуци. Някои разправят, че видели каракури.
— Дрън-дрън — изсумтя Кийока.
Оиши пак сви рамене.
— Само ти казвам какво съм чул.
— Механични кукли? Няма начин, по дяволите. — Кийока постепенно се разпалваше. — В РЗ не е имало каракури повече от година.
— Не е имало и колективни машини — изтъкна Силви. — Всичко се случва. Как мислиш, Оиши, има ли шанс да получим назначение днес?
— Вие ли? — Оиши се ухили отново. — Няма начин, Силви. Не и след последния път.
Тя кимна мрачно.
— Така си и мислех.
Джазовата мелодия заглъхна на възходяща нота. Замести я дрезгав, настоятелен женски глас с архаично, едва доловимо фъфлене.
— Чухте как Дизи Чанго изпълнява класическата мелодия „По еклиптиката“ — нова светлина върху една стара тема, също както квелизмът озарява древните неправди на икономическите порядки, които пренесохме със себе си по мрачния път от земните брегове чак дотук. Разбира се, Дизи беше убеден квелист през целия си живот и както неведнъж е казвал…
Над тълпата от демилити се надигнаха стонове.
— Да, и цял живот се е друсал с тетрамет, скапанякът — провикна се някой.
Пропагандният предавател продължаваше да бърбори сред бурята от насмешки. Вече от векове повтаряше все същата стара песен. Но демилитите сякаш протестираха по навик, едва ли не с удоволствие, също както мърморехме някога ние в кръчмата на Ватанабе. Почна да ми става ясно
— Трябва да бягам — каза Оиши. — Може някой ден да се видим в Неразчистеното, нали?
— Да, може би. — Силви се загледа след него, после приведе глава към Ласло. — Как сме с времето?
Инфоспецът бръкна в джоба си и извади чипа. Номерът беше спаднал до петдесет и две. Силви изпъшка разочаровано.
— Какви са тия каракури? — попитах аз.
— Механични кукли — обясни нехайно Кийока. — Не бой се, наоколо няма да видиш от тях. Изчистихме ги миналата година.
Ласло прибра чипа в джоба си.
— Спомагателни единици. Има ги във всякакви размери и форми, малките са колкото крилодери, само че не летят. Ръце и крака. Понякога са въоръжени и адски бързи. — Той се ухили. — Много неприятна компания.
Изведнъж Силви нетърпеливо тръсна глава. Стана от стола.
— Отивам да поговоря с Курумая — обяви тя. — Мисля, че е време да се пишем доброволци за разчистването.
Всеобщите протести бяха доста по-звучни, отколкото онези срещу пропагандния автомат.
— Няма начин да говориш сериозно.
— От разчистване не се печели, шефе.
— Мамка му, ровиш от врата на врата…
— Момчета! — Тя вдигна ръка. — Не ми пука, разбрахте ли? Ако не изпреварим опашката, ще висим тук до утре. А не бива, по дяволите. Ако случайно сте забравили, скоро Ядви ще се размирише на поразия.
Кийока извърна глава. Ласло и Ор замърмориха над остатъците от мисо в паничките.
— Някой ще дойде ли с мен?
Мълчание и наведени очи. Хвърлих поглед наоколо, после се изправих, усещайки с наслада пълната липса на болка.
— Да, аз идвам. Този Курумая не хапе, нали?
След като го видях, вече не бях толкова сигурен.
Веднъж на Шария си имах работа с един чергарски вожд — шейх, чието богатство беше пръснато из бази данни по цялата планета, но предпочиташе да пасе из Джаханските степи стада полудиви генетично видоизменени бизони и да живее в шатра със слънчево захранване. Почти сто хиляди свирепи степни номади му дължаха пряко или непряко военно подчинение, и когато сядах на съвет с него в онази шатра, просто усещах как властта кипи вътре в него.
Шигео Курумая беше подобна, макар и не чак толкова колоритна фигура. Властваше над командната барака със същия безмълвен, напрегнато-властен поглед, само че седеше зад бюро, отрупано с мониторно оборудване, а около него стояха на крак тълпи демилити, чакащи назначение. Беше координатор като Силви с прошарена коса, сплетена на плитки, за да разкрие централния кабел, навит на темето в архаичен самурайски стил отпреди десетина века.
— Специална задача, дайте път. — Силви ни проби с рамо път пред другите демилити. — Дайте път. Специална задача. По дяволите, отдръпнете се. Специална задача.