Разбудени фурии
Шрифт:
Когато пристанахме до кея в Източен Акан, тихият удар сякаш ме събуди от сън. Открих Мери Адо до стълбичката за слизане и двамата бързо закрачихме по правите улици, проверявайки от време на време дали не ни следят. Десет минути по-късно Вирджиния Видаура ни посрещна във все още празния тавански склад, който Бразил бе избрал за щаб на операцията. Погледът й мина по нас като дезинфекциращ тампон.
— Добре ли мина?
— Да. Нашата Мери не си намери нова приятелка, но какво да се прави.
Адо изсумтя, промъкна се покрай мен и изчезна към вътрешността на склада. Докато Видаура заключваше вратата, аз й разказах за Нацуме.
— Джак ще е разочарован — каза тя.
— Да, и
— Мисля, че едва ли е добра идея.
Въздъхнах.
— Да, сигурно си права.
Глава 29
Манастирът на Китогръб и Девета улица беше мрачно здание с безлична фасада. Островчето Китогръб заедно с още дузина подобни късчета суша и рифове служеше като жилищна зона за работници от пристанището и морските индустрии на Ню Канагава. Магистрали и висящи мостове осигуряваха лесен достъп през водата до Канагава, но ограничената площ на тия сателитни островчета принуждаваше работниците да живеят в претъпкани сгради от казармен тип. Отрицателите просто бяха закупили стотина метра и бяха заковали прозорците.
— За безопасност — обясни монахът, който ни прие. — Разполагаме с ограничен персонал, а тук има много ценно оборудване. Преди да продължите, ще трябва да предадете оръжията си.
Под простия сив гащеризон имаше евтин и елементарен синтетичен носител тип „Фабрикон“, вероятно с вградена сканираща апаратура. Гласът звучеше като от развален телефон, а лицето от силиконова плът бе застинало в безметежно изражение, което може би отразяваше отношението му към нас, а може би не — малките мускулни групи на евтините модели никога не са свестни. От друга страна, дори и евтините синтетични тела често притежават машинни рефлекси и сила, а освен това този тук вероятно би издържал да го надупчат с бластер без друг резултат, освен да се ядоса.
— Разумно — казах аз.
Измъкнах рапсодията и му я подадох с дръжката напред. До мен Сиера Трес извади къс бластер. Бразил добродушно разпери ръце и синтът кимна.
— Добре. Ще ви ги върна на излизане.
Той ни поведе през сумрачен вестибюл с вечбетонни стени, където задължителната статуя на Конрад Харлан беше безцеремонно опакована с найлон, после влязохме в широко помещение, навярно бивш партерен апартамент. Два реда неудобни столове, евтини и примитивни като носителя на монаха, бяха подредени срещу старо бюро и масивна стоманена врата зад него. Зад бюрото седеше монахиня. Също като своя колега тя носеше синтетично тяло и сив гащеризон, но лицето й изглеждаше малко по-изразително. Може би полагаше повече усилия, опитвайки да се покаже достойна за новите правила.
— Колко от вас желаят аудиенция? — попита тя доста любезно, като се имат предвид ограниченията на синтетичния глас.
Ние с Бразил вдигнахме ръце. Сиера Трес подчертано се отдръпна настрани. Монахинята ни кимна да я последваме и набра кодова комбинация върху таблото на вратата. Металната плоча се измести с тежко чегъртане и ние прекрачихме в стая със сиви стени, обзаведена с пет-шест продънени дивана и система за виртуален трансфер, която изглеждаше не по-добре от монасите.
— Моля, настанете се удобно и нагласете електродите и хипнофоните както на холограмата, която ще видите от дясната си страна.
Настанете се удобно звучеше доста пресилено — диваните не бяха автоматични и не личеше да са създадени за нечие удобство. Все още се мъчех да намеря поносима поза, когато монахинята пристъпи към контролното табло и включи апаратурата. От хипнофоните зашепна звуков код.
— Моля,
Колкото и да е странно, преходът се оказа по-плавен, отколкото бях очаквал от обстановката. В центъра на холосферата се появи трептяща осмица и по нея заиграха всички цветове на дъгата. Звуковият код забръмча в същия ритъм. След няколко секунди цветовете изпълниха зрителното ми поле, а звукът в ушите ми се превърна в шум на течаща вода. Усетих как политам към осмицата и пропадам през нея. По лицето ми пробягаха светли ивици, после се сляха в цялостна белота, сред която продължи да отеква ревът на течението. Всичко в мен сякаш се прекатури, обзе ме чувството, че светът се преобръща на сто и осемдесет градуса и внезапно се озовах на протрита каменна платформа зад буен водопад. Остатъците от трептящата пъстра светлина примигаха още веднъж като неясна дъга сред водните пръски, след това избледняха и изчезнаха. Около краката ми изведнъж изникнаха локвички, лъхна ме студен, влажен въздух.
Докато се обръщах да потърся изхода, въздухът до мен затрептя, сгъсти се и очерта безформена кукла от светлина, която се превърна в Джак Бразил. Ревът на водопада изтъня за момент, после пак се стабилизира. Трептящите цветове отново изникнаха във въздуха и отново изчезнаха. Локвите пресъхнаха за миг, сетне пак се появиха. Бразил примига и се огледа.
— Насам, струва ми се — казах аз и посочих плитките каменни стъпала, издълбани в скалата от едната страна на водопада.
Изкачихме се покрай скалата и излязохме под ярките слънчеви лъчи над водопада. Стъпалата се превърнаха в камениста пътека през обрасъл с мъх склон и в същия момент видях манастира.
Той се издигаше сред полегати хълмове на фона на назъбени планини, които смътно напомняха части от Шафрановия архипелаг. Представляваше класическа пагода на седем етажа с пет кули от изящно обработено дърво и гранит. Пътеката от водопада прекосяваше склона и свършваше пред огромна порта от огледално дърво, която блестеше под слънцето. Други подобни пътеки се отдалечаваха от манастира през хълмовете. Видях една-две далечни фигури да крачат по тях.
— Е, ясно защо са предпочели виртуалната среда — казах аз по-скоро на себе си. — Не може да се сравнява с Китогръб и Девета.
Бразил изсумтя. По целия път от Акан дотук не бе обелил и дума. Май все още не можеше да се примири с мисълта, че Николай Нацуме е обърнал гръб на плътта и света.
Поехме нагоре по склона и заварихме вратата открехната, колкото да мине човек. Зад нея широк коридор с греди по тавана и излъскан под от земно дърво водеше към централна градина с разцъфтели дървета, може би вишни. По стените от двете страни висяха пъстри гоблени. Когато достигнахме средата на коридора, една от изтъканите фигури се разтегли в плетеница от нишки, която увисна във въздуха, слезе надолу и се превърна в човек. Носеше същия сив гащеризон като Отрицателите от реалния свят, но тялото под дрехата не беше синтетично.
— Мога ли да ви помогна? — кротко попита монахът.
Бразил кимна.
— Търсим Ник Нацуме. Аз съм негов стар приятел.
— Нацуме. — Монахът сведе глава за малко, после пак ни погледна. — В момента работи в градината. Уведомих го за вашето идване. Предполагам, че след малко ще дойде.
Още преди да довърши, откъм края на коридора се зададе слаб мъж на средна възраст с дълга прошарена коса, вързана на опашка. Доколкото можех да преценя, влезе съвсем нормално, но ако градината не се криеше зад ъгъла, бързината на идването му сочеше недвусмислено, че всичко наоколо е само изтънчена магия на програмните системи. Освен това по гащеризона му нямаше и следа от вода или пръст.