Разбудени фурии
Шрифт:
Срещнах погледа на Бразил. Не изглеждаше по-щастлив от мен.
— Скачай пръв — казах аз.
— Не, нищо ми няма. Ти…
Откъм пътеката долетя остър, пресеклив вой. Блъснах Бразил и докато той потъваше в тътнещата водна завеса, скочих след него. Усетих как водата облива ръцете и раменете ми, преметнах се и…
… подскочих върху протъркания диван.
Бяхме излезли по аварийната процедура. Една-две секунди все още се чувствах мокър от водопада, можех да се закълна, че дрехите ми са подгизнали, а косата ми лепне по челото. Вдъхнах влажния въздух, сетне си възвърнах усещането за реалния
В другия край на залата Бразил вече стоеше прав и разговаряше с навъсената Сиера Трес, която някак бе успяла да си вземе бластера и моята рапсодия. Наоколо дрезгаво виеха аварийни сирени, неизползвани от десетилетия. Лампите примигваха колебливо. На половината път през залата едва не се сблъсках с дежурната монахиня, идваща откъм таблото, по което бясно мигаха пъстри лампички. Когато ме изгледа, дори и зле изработеното лице на синтетичния носител изрази съвсем недвусмислено целия й потрес и гняв.
— Вие ли го доведохте? — извика тя. — Вие ли ни заразихте?
— Не, разбира се. Провери си скапаните инструменти. Ония гадини още са вътре.
— Какво беше това, по дяволите? — попита Бразил.
— Спящ вирус, предполагам. — Небрежно взех рапсодията от Трес и проверих заряда. — Видя каква форма имаше. Части от ония твари са били монаси, дигитализирана човешка обвивка около дремещите системи за нападение. Само са чакали подходящия стимул. Живият параван може дори да не е подозирал за тях, преди да се пръсне.
— Да, но защо?
Аз свих рамене.
— Нацуме. Вероятно са го набелязали още откакто…
Монахинята ни зяпаше смаяно, сякаш бяхме почнали да си говорим с машинен код. Колегата й изникна на прага зад нея и тръгна към нас. В лявата му ръка имаше малък бежов инфочип. Стискаше го тъй силно, че евтината силикоплът се обтягаше върху пръстите. Той размаха чипа и изпъна шия, за да надвика воя на сирените.
— Трябва да си тръгнете незабавно — натърти монахът. — Норикей-сан ме помоли да ви предам това, но трябва да си вървите. По-нататъшното ви присъствие тук не е нито желано, нито безопасно.
— Да бе, няма майтап. — Поех чипа. — На твое място и аз бих си плюл на петите. Преди да излезеш, затвори плътно всички информационни връзки с манастира, а после викни добър екип вирусочистачи. Доколкото видях, пазителите ви не са на ниво.
Сирените наоколо виеха като купонджии, надрусани с тетрамет. Монахът тръсна глава, сякаш за да прогони шума.
— Не. Ако това е изпитание, ще го посрещнем достойно, като Отрицатели. Няма да изоставим своите братя.
— Или сестри. Е, както искаш, много е благородно. Но лично аз смятам, че когото и да пратите в манастира, ще излезе с остъргано до костите подсъзнание. Отчаяно ви трябва помощ от реалния свят.
Монахът се вторачи в мен.
— Не разбираш — изкрещя той. — Там е нашето царство, не в плътта. Там е съдбата на човешкия род, в Свръхзареждането. Там сме най-силни, ще победим.
Вдигнах ръце.
— Добре — викнах аз. — Чудесно. Обади ми се как е минало. Джак, Сиера, оставете тия идиоти да се самоубиват
Оставихме ги в залата за прехвърляне. За последно видях как монахът ляга на една от кушетките и гледа право нагоре, докато монахинята му слага електродите. Лицето му лъщеше от пот, но бе застинало в изражение на върховно блаженство и твърда решимост.
Навън, на Китогръб и Девета мекото следобедно слънце обливаше стените на манастира с топли оранжеви лъчи, а откъм Пролива долитаха шумовете на водния транспорт и соленият дъх на море. Лек западен вятър подмяташе из канавките прах и изсъхнали спори на дъждоврът. Пред нас две деца търчаха по улицата подир миниатюрна играчка-каракури, имитирайки звуците на стрелба. Овен тях наоколо нямаше жива душа и нищо не подсказваше каква битка се вихри в машинното сърце на Отрицателската виртуална среда. Спокойно можех да си представя, че съм сънувал всичко.
Но докато се отдалечавахме, напрегнатата ми докрай неврохимия все още долавяше далечния вой на стари сирени като глухо, немощно предупреждение какви сили се надигат и какъв хаос се готви.
Глава 30
Харлановден.
Или по-точно неговото навечерие — строго погледнато, празниците щяха да почнат едва след полунощ, а дотогава имаше още цели четири часа. Но дори и толкова рано, докато сетните лъчи на залеза още тлееха по западния небосклон, подготовката беше отдавна в разгара си. Из центровете на Ню Канагава и Данчи сигурно вече буйстваха холографски зрелища и маскаради, а баровете сервираха на специални празнични цени с държавни субсидии. Една от тайните на успешната тирания е да знаеш кога и как да отпуснеш каишката на поданиците, а в това отношение Първите фамилии бяха ненадминати майстори. Дори и тези, които ги ненавиждаха, трябваше да признаят, че стигне ли се до улични празненства, няма по-добри от Харлан и роднините му.
Долу в Тадаймако царуваше по-спокойно, но все пак празнично настроение. Работата в търговското пристанище бе спряла около пладне и сега групички пристанищни работници седяха по надстройките на товарните кораби, прехвърляха от ръка на ръка лули и бутилки и се озъртаха с очакване към небето. На повечето яхти в спортното пристанище също купонясваха, тук-там веселбата се прехвърляше и към кейовете. От всички страни гърмеше шарена музикална смес, а с напредването на вечерта заблестяха палубите и мачтите, напръскани с илуминиев прах в зелено и розово. Отнесен от вятъра прах мъждукаше по водата между корпусите.
На две яхти от тримарана, който се канехме да откраднем, някаква руса хубавица с оскъдни дрешки замаяно ми помаха с ръка. Предпазливо надигнах за поздрав пурата „Еркесеш“ (също крадена), като се надявах тя да не приеме това за покана на борда. Иса бе пуснала долу в салона музика, за която се кълнеше, че е последен писък на модата, но това бе само прикритие. Под звуците на мелодията не ставаше нищо друго освен проникване в бордовата охранителна система на тримарана „Островитянин“. Неканените гости, желаещи да се включат в купона, щяха да срещнат дулото на шрапнелен пистолет „Калашников“ в ръцете на Сиера Трес или Джак Бразил.