Разбудени фурии

Морган Ричард

— Дайте да свършим работата, момчета.

Но настроението още не ме бе напуснало двайсет минути по-късно, когато пропълзяхме из плитчините в подножието на Рила, то пулсираше в слепоочията и зад очите ми. Бледочервените указатели за маршрута на Нацуме, проектирани върху стъклото на маската, сякаш също пулсираха в такт с мощните тласъци на кръвта ми. Стремежът да наранявам, да опустошавам, бе като прилив дълбоко в мен, като събуждане, като опиянение.

Открихме канала, който ни бе препоръчал Нацуме и навлязохме в него, като се хващахме за камъните и острите корали, без да сваляме ръкавиците. Измъкнахме се от водата върху тесен корниз, който програмата бе оцветила и отбелязала с усмихнато демонично

лице. Встъпително ниво, бе казал лукаво Нацуме, нарушавайки за миг монашеското си смирение. Чук-чук. Подпрях се и хвърлих поглед наоколо. По морето искряха сребристите лъчи на Дайкоку, но Хотей още не бе изгряла, а ситните пръски от водовъртежа и близкия прибой замъгляваха оскъдната светлина. Виждаше се предимно мрак. Някъде на север избухна още един заряд и ангелският огън подгони по скалите бягащи сенки. Огледах канарата над нас, после се обърнах към мрачното море, от което току-що бяхме излезли. Нямаше никакви признаци, че са ни забелязали. Откачих рамката на подводничарския шлем от маската и я вдигнах. Свалих плавниците и размърдах пръстите на краката си в гумените ботуши.

— Добре ли сте?

Бразил изсумтя утвърдително. Трес кимна. Закачих рамката на шлема отзад на колана си, за да не пречи, свалих ръкавиците и ги прибрах. Наместих по-удобно върху лицето си олекналата маска и проверих дали данните са наред. Като вдигнах глава нагоре, видях над нас целия маршрут на Нацуме с отбелязани в червено опори за ръцете и краката.

— Виждате ли го всички?

— Да. — Бразил се ухили. — Разваля цялото удоволствие, нали? Всичко ни е поднесено на тепсия.

— В такъв случай искаш ли да тръгнеш пръв?

— След вас, мистър Ейшундо.

Без да си оставям време за размисъл, аз посегнах нагоре, хванах първата отбелязана опора, напрегнах крака и се изтеглих върху канарата. Завъртях се и намерих опора с другата ръка. Скалата беше влажна от мъглата на водовъртежа, но системата „Ейшундо“ държеше здраво. Преметнах крак върху един наклонен корниз, отново се извъртях, сграбчих следващата опора.

И земята остана под мен.

Нищо и половина.

Мисълта прелетя през главата ми, след като бях изминал двайсетина метра и остави подир себе си малко идиотска усмивка. Нацуме ме беше предупредил, че ранните етапи на изкачването са измамни. Маймунска работа, каза сериозно той. Премяташ се, хващаш, действаш с размах и усещаш прилив на сили. Със сигурност ще се почувстваш добре. Само помни, че това няма да трае.

Изпънах устни като шимпанзе и нададох тихичко възклицание: у! у! у! Под мен морето неспокойно се блъскаше в камъните. Звуците и миризмите отскачаха от скалата и ме обгръщаха с прохладни, влажни вихрушки. Леко потръпнах и свих рамене.

Извъртане. Хващане.

Съвсем бавно осъзнах, че още не ми се е наложило да използвам емисарското обучение срещу главозамайването. Скалата бе само на половин метър от лицето ми, а мускулната система „Ейшундо“ тръпнеше радостно върху костите ми, тъй че почти бях готов да забравя за бездната под себе си. Когато се изкачихме по-нависоко, влажният слой по скалите изчезна, неуморният рев на вълните заглъхна до неясно, далечно бучене. Геконовата хватка на дланите ми превръщаше коварните, гладки като стъкло издатини в смехотворно лесни препятствия. А над всичко това — или може би заедно с него, като финален щрих на модела „Ейшундо“ — имаше още нещо, потвърждаващо моите думи пред Нацуме. Сегашният ми носител можеше да го направи.

После стигнах до поредица от опори и корнизи, които бяха отбелязани в маската като място за почивка, погледнах надолу да видя как се справят Бразил и Трес… и съсипах всичко.

На шейсет метра под мен — още не бяхме минали и една трета от пътя — морето се тъмнееше

като черно руно, посребрено по връхчетата от лъчите на Дайкоку. Купищата канари в подножието на Рила стърчаха от водата като плътни сенки. Двете по-големи скали, ограждащи канала, по който бяхме дошли, сега сякаш можеха да се поберат в шепата ми. Приливът и отливът на вълните между тях ме притегли надолу с хипнотична сила. Зави ми се свят, гледката се завъртя застрашително.

Емисарското обучение тутакси влезе в действие и потисна страха. Като херметична врата в главата ми. Погледът ми отново се върна към скалата. Сиера Трес вдигна ръка и ме потупа по крака.

— Добре ли си?

Осъзнах, че съм застинал на място почти за минута.

— Просто си почивам.

Отбелязаната поредица от опори се отклони по диагонал наляво и нагоре покрай една широка издатина, за която Нацуме ни бе предупредил, че е почти непреодолима. Вместо да се катери по нея, той бе увиснал отдолу почти с краката нагоре, използвайки едва забележими пукнатини и ръбове, докато най-сетне стигне до няколко полегати корниза от другата страна и си възвърне вертикалното положение.

Стиснах зъби и се заех да повторя подвига му.

На половината път кракът ми се хлъзна, тежестта ми се извъртя и откъсна дясната ръка от скалата. Неволно изпъшках и преди да се опомня, вече висях само на лявата ръка, а краката ми се размахваха твърде ниско, за да открият друго, освен пустота. Бях готов да закрещя от болката в едва възстановените сухожилия.

Мамка му.

Дръж здраво.

Геконовата хватка ме удържа.

Извих се от кръста нагоре, изпъвайки шия, за да видя отбелязаните опори в стъклото на маската. Дишах задавено, трескаво. Опрях крак в един заоблен камък. Напрежението в лявата ръка отслабна едва доловимо. Не можех да виждам ясно с маската. Посегнах нагоре в тъмното и заопипвах скалата за нова опора.

Открих я.

Леко изместих опряния крак и наместих другия до него.

Увиснах задъхан.

Не, мамка му, недей да спираш!

Трябваше да напрегна цялата сила на волята си, за да придвижа дясната ръка към следващата опора. Още два хода и трябваше да направя същото непоносимо усилие. След още три хода ъгълът леко намаля и аз осъзнах, че вече съм почти от другата страна на препятствието. Посегнах нагоре, напипах първия от наклонените корнизи и се изтеглих към него, като дишах с пълни гърди и ругаех на глас. Пред мен се откри истинска, стабилна опора. Вдигнах крака на долния корниз и разтреперан от облекчение се отпуснах върху хладния камък.

Мамка ти, Так, дръпни се от пътя. Не ги карай да висят отдолу.

Изкатерих се по следващата серия от опори, докато се озовах върху издадената скала. Широкият корниз грееше в червено на екрана на маската, а над него се рееше усмихнато лице. Място за почивка. Изчаках, докато Сиера Трес, а след нея и Бразил изникнаха изотдолу и се присъединиха към мен. Едрият сърфист се усмихваше като хлапе.

— Малко се изплаших за теб, Так.

— Само… недей… Недей да ме взимаш на подбив, по дяволите.

Почивахме си около десет минути. Над главите ни вече ясно се виждаше корнизът около цитаделата — гладки ръбове, стърчащи от хаотичните скални издатини. Бразил кимна натам.

— Вече не остана много, а?

— Да, само да минем през крилодерите.

Извадих отблъскващия спрей и щедро се напръсках с него от глава до пети. Трес и Бразил последваха примера ми. Спреят имаше лек мирис на зеленина, който изглеждаше някак по-силен в гъстия мрак. Може би нямаше да отблъсне крилодерите при всякакви обстоятелства, но със сигурност щеше да ги обърка. А ако това се окажеше недостатъчно…