Разбудени фурии
Шрифт:
Архитектура от времето на Заселването, бе обяснил презрително Нацуме. Толкова скапан барок, че преспокойно можеха да му турят и стълбичка. Сетне добави с гордост, която дългите му години като Отрицател не бяха успели да победят: Естествено, те не са и очаквали някой да се добере дотам.
Огледах барелефите по наклонената долна страна на корниза. Повечето бяха стандартни мотиви с крило и вълна, но на места имаше стилизирани лица, изобразяващи Конрад Харлан и най-близките му роднини от епохата на Заселването. На всеки десет сантиметра имаше за какво да се хване човек. Разстоянието до ръба на корниза не надхвърляше три метра. Въздъхнах
— Е, добре.
Бразил застана до мен, оглеждайки наклонената каменна зидария.
— Лесно изглежда, а? Как мислиш, дали има сензори?
Опипах рапсодията на гърдите, си, за да се уверя, че е добре закрепена. Разхлабих бластера в калъфа на гърба ми.
— На кого му пука, по дяволите?
Посегнах нагоре, пъхнах юмрук в окото на Конрад Харлан и разперих пръсти. После започнах да се катеря, преди да съм размислил. След около трийсет секунди висене излязох на отвесна стена. Там също имаше подобни барелефи и няколко секунди по-късно вече клечах върху парапет с ширина три метра и се взирах към капковидна декоративна градина с грижливо изравнени камъчета и изкусно подредени скали. В центъра имаше малка статуя на Харлан с кръстосани ръце и замислено сведена глава, а зад нея се извисяваше стилизиран марсианец, разперил криле в знак на закрила и предаване на властта. Заобленият край на градината завършваше с царствена арка, за която знаех, че води към закритите дворове и крилото за гости.
Лъхна ме аромат на билки и вишефрукти, но не се чуваше никакъв звук освен вятъра. Изглежда, всички гости бяха в централния комплекс, където пламтяха светлини, а вятърът отнасяше празничните шумове. Напрегнах неврохимията и долових радостни възгласи, музика, която Иса би оплюла от все сърце, и песен на красив женски глас.
Измъкнах бластера от калъфа на гърба си и включих захранването. Както дебнех в мрака край празненството, стиснал смъртта в ръцете си, за момент се почувствах като зъл дух от легендите. Бразил и Трес се изкатериха подир мен и застанаха от двете ми страни. Едрият сърфист стискаше тежка старинна пушка. Трес мъкнеше бластера с лява ръка, за да освободи дясната за автомат „Калашников“. Лицето й изглеждаше унесено, сякаш се чудеше дали да вдигне оръжията, или да ги захвърли. Лъч ангелски огън проряза нощта и ни озари, синкав и нереален. Гръмотевицата изтътна като подкана. А далече долу водовъртежът продължаваше да ни зове.
— Време е — тихо казах аз.
— Да, навярно стига толкова — обади се женски глас откъм благоуханните сенки в градината. — Оставете оръжията си, моля.
Глава 32
Въоръжени и бронирани фигури изскочиха иззад оградата. Бяха поне дузина. Тук-там виждах бледо лице, но повечето носеха масивни шлемове за нощно виждане и каски на тактическата космическа пехота. Бойните брони обгръщаха гърдите и крайниците им като допълнителни мускули. Оръжията също бяха от тежката категория. Шрапнелни бластери с накрайници за максимално разпръскване, фрагментарни пушки, само с около век по-млади от тая, която бе домъкнал Джак Бразил Душата. Два преносими плазмомета. Явно, в Харлановото гнездо предпочитаха да не рискуват.
Бавно отпуснах дулото на бластера към каменния парапет. Разхлабих пръсти около дръжката. Периферното зрение ми подсказа, че Бразил е сторил същото, а оръжията на Сиера Трес висят до бедрата й.
— Да, наистина имам предвид да оставите оръжията си — изрече любезно същият женски глас. — Тоест да се освободите от тях. Може би аманглийският ми не е съвсем точен.
Завъртях се по посока на гласа.
— Ти ли си, Аюра?
Дълго мълчание, после тя излезе изпод арката в края на декоративната градина. Поредният орбитален изстрел я освети за миг, после пак падна мрак и трябваше да напрегна неврохимията, за да различа подробностите. Шефката на Харлановата охрана бе истинско въплъщение на красотата, както я разбират в Първите семейства —
Шрапнелен пистолет. Нито вдигнат, нито съвсем отпуснат.
Тя се усмихна в сумрака.
— Да, аз съм Аюра.
— А онзи млад празноглавец с теб ли е?
Нова усмивка. Тя се озърна натам, откъдето бе дошла, и веждите й трепнаха леко. Той излезе изпод арката. Усмихваше се, но не твърде уверено.
— Ето ме, старче. Имаш ли да ми кажеш нещо?
Огледах мургавия боен носител, стегнатата стойка и вързаната на опашка коса. Приличаше на някакъв скапан злодей от треторазреден самурайски филм.
— И да имах, нямаше да ме послушаш — казах аз. — Просто се мъча да преброя колко са идиотите тук.
— Тъй ли? За твое сведение не аз, а някой друг току-що изкатери двеста метра, за да попадне в засада.
Без да обръщам внимание на закачката, аз отново погледнах Аюра, която ме наблюдаваше с весело любопитство.
— Дошъл съм за Силви Ошима — тихо казах аз.
Младият ми двойник се изкикоти. Някои от бронираните мъже и жени му запригласяха, но смехът не трая дълго. Бяха твърде нервни, наоколо имаше твърде много оръжия. Аюра изчака да млъкнат.
— Мисля, че всички сме наясно с това, Ковач-сан. Но не виждам как ще постигнете целта си.
— Ами, бих искал да идеш и да ми я доведеш.
Нов смях. Но усмивката на Аюра бе посърнала. Тя рязко направи знак за тишина.
— Бъдете сериозен, Ковач-сан. Търпението ми не е безгранично.
— Моето също, повярвайте. Отгоре на всичко съм уморен. Затова най-добре пратете двама от хората си да доведат Ошима от килията за разпити, където я държите, и се молете да не е пострадала, защото в противен случай преговорите свършват.
В каменната градина се възцари пълна тишина. Вече нямаше смях. Емисарската убедителност, тонът ми, изборът на думите, безгрижната ми стойка — всичко това ги заставяше да повярват.
— И с какво точно разполагате за преговорите, Ковач-сан?
— С главата на Мици Харлан — отвърнах простичко аз.
Тишината се обтегна до скъсване. Лицето на Аюра бе застинало като каменна маска. Но нещо в стойката й се измени и аз разбрах, че тя е в ръцете ми.
— Аюра-сан, не блъфирам. Преди две минути любимата внучка на Конрад Харлан е отвлечена в Данчи от квелистки щурмови отряд. Охраната от тайните служби е мъртва, както и всички други, допуснали глупостта да се намесят. Вие дебнехте не където трябва. А сега разполагате с по-малко от трийсет минути, за да ми върнете Силви Ошима невредима — оттам нататък нямам власт върху събитията. Убийте ни, затворете ни. Все едно. Това няма да промени нищо. Мици Харлан ще умре в страшни мъки.
За момент всичко увисна на косъм. Горе на парапета беше хладно и тихо, дочувах смътно шума на водовъртежа. Планът беше стабилен, грижливо подготвен, но това не означаваше, че не може да ме убие. Зачудих се какво ли ще стане, ако някой ме гръмне както съм на ръба. Дали ще умра, преди да падна долу.
— Глупости! — Младият ми двойник пристъпи към парапета и в движенията му се долавяше зле сдържана ярост. — Блъфираш. Ти не би…
Кръстосах поглед с неговия и той млъкна. Съчувствах му — сам аз изпитвах същото смразяващо изумление, докато го гледах в очите, и за пръв път истински осъзнавах кой се крие зад тях. И преди ме бяха зареждали двойно, но онова беше пълно копие на тогавашното ми „аз“, а не този отзвук от друго време и място на моя живот. Не този призрак.