Разбудени фурии
Шрифт:
Тръпка на безпокойство в дъното на съзнанието ми. Името Григорий Ишии разбуждаше нещо неясно в дълбините на паметта ми отпреди Емисарския корпус. Аз също се вгледах изпитателно в жената върху леглото.
Карай по-кротко. Тя не е виновна.
Майната ти.
Изправих се.
— Не знам коя си. Но едно ще кажа със сигурност, ти не си Надя Макита. Надя Макита е мъртва.
— Да — каза тя с изтънял глас. — Вече се досетих. Но очевидно, преди да умра, е било направено резервно копие, защото аз съм тук.
Поклатих
— Не, не си. Изобщо няма гаранция, че си тук. Надя Макита е мъртва, превърната в атоми. И няма никакви сведения за направено копие. Няма техническо обяснение как подобно копие може да е попаднало в командния софтуер на Силви Ошима, ако изобщо е съществувало. Всъщност нищо не доказва, че си нещо друго, освен най-обикновена имитация на личност.
— Според мен стига толкова, Так. — Бразил изведнъж прекрачи в каютата. Лицето му не изглеждаше дружелюбно. — Засега да спрем дотук.
Завъртях се към него и оголих зъби в хищна усмивка.
— Това медицинско заключение ли е, Джак? Или просто квелистка революционна догма? Истината на малки и контролирани дози. Нищо, което пациентът не може да понесе.
— Не, Так — тихо каза той. — Това е предупреждение. Време е да излезеш от водата.
Пръстите ми леко се свиха и отпуснаха.
— Не ме предизвиквай, Джак.
— Не само ти имаш неврохимия, Так.
Мигът увисна, после се превъртя и изчезна, когато осъзнах нелепата му динамика. Сиера Трес имаше право. Тази прекършена жена не носеше вина за смъртта на Иса. Нито пък Бразил. И освен това вече бях наранил повече от жестоко призрака на Надя Макита. Кимнах и смъкнах като дреха бойната стойка. Минах покрай Бразил и стигнах до вратата зад него. За миг се обърнах към жената на койката.
— Която и да си, искам Силви Ошима да се върне невредима. — Кимнах към Бразил. — Доведох ти тия нови приятели, но не съм от тях. Ако реша, че си сторила нещо на Ошима, ще мина през тях като ангелски огън, за да се добера до теб. Помни това.
Тя ме изгледа спокойно и отговори без следа от ирония:
— Благодаря. Ще го запомня.
На палубата заварих Сиера Трес да седи на стоманен сгъваем стол и да оглежда небето с бинокъл. Застанах зад нея, напрегнах неврохимията и се загледах в същата посока. Гледката беше ограничена — „Островитянин“ се спотайваше в сянката на грамаден назъбен фрагмент от марсианска архитектура, който бе паднал в плитчините под нас и в течение на хилядолетията се бе превърнал в част от пейзажа. Донесени от вятъра спори го бяха покрили с гъсталак от лиани и лишеи, чиито провиснал и стъбла затрудняваха наблюдението изпод развалината.
— Видя ли нещо?
— Мисля, че използват микрокоптери. — Трес остави бинокъла. — Твърде далече е, за да видя нещо повече от проблясъци, но нещо се движи там, около края на рифа. Нещо много малко.
— Още са нервни, а?
— А ти нямаше ли да си, ако беше на тяхно място? Първите фамилии поне стотина години не са губили хеликоптер от ангелски огън.
Безгрижно свих рамене, макар че съвсем не се чувствах спокоен.
— Е, сигурно трябва да има повече от стотина години, откакто на някой
— Но не смяташ, че се е вдигнал на четиристотин метра, нали?
— Не знам. — С помощта на емисарската памет проследих последните секунди на щурмокоптера. — Движеше се много бързо. Дори да не е набрал височина, може би с посоката си е предизвикал реакция. И с действащото въоръжение. По дяволите, знае ли някой какво си мислят орбиталните? И какво възприемат като заплаха. И друг път са нарушавали правилата. Нали знаеш какво е станало с автоматите за бране на вишефрукти по време на Заселването. Ами онези състезателни скутери в Охрид, помниш ли? Казват, че повечето били на не повече от сто метра над водата, когато ги изпепелили.
Тя ми хвърли развеселен поглед.
— По онова време не съм била родена, Ковач.
— О, извинявай. Изглеждаш по-възрастна.
— Благодаря.
— Така или иначе, докато бягахме, май не държаха много да ни гонят по въздуха. Което отговаря на прогнозата. Всеки гледа да бъде предпазлив, щом чуе за лошо време.
— Или сме извадили късмет.
— Или сме извадили късмет — съгласих се аз.
Бразил се изкатери по стълбичката и бавно тръгна към нас. В движенията му се долавяше нетипичен за него гняв, а погледът му излъчваше открита неприязън. Хвърлих му поглед в същия стил, после пак се завъртях към водата.
— Не позволявам повече да й говориш така — каза той.
— Я млъквай.
— Сериозно, Ковач. Всички знаем, че имаш проблем с политическото обвързване, но няма да ти позволя да изливаш смахнатата си ярост върху тази жена.
Завъртях се към него.
— Тази жена ли? Тази жена? И смееш да наричаш мен смахнат. Тази жена, за която говориш, не е човешко същество. Тя е само късче от личност, просто призрак в най-добрия случай.
— Още не знаем — тихо каза Трес.
— О, моля те. Нима никой от двама ви не разбира какво става тук? Прехвърляте желанията си върху някаква скапана дигитална карикатура. Вече. Това ли ще стане, когато се върнем в Кошут? Нима ще изградим цяло революционно движение около една митологична измама?
Бразил поклати глава.
— Движението вече съществува. Няма нужда да го изграждаме, то е готово за действие.
— Да, трябва му само дръжка за знамето. — Обърнах му гръб, защото в мен се надигаше старата умора, по-силна дори от гнева. — И за късмет имате точно това — една дръжка, нищо повече.
— Не знаеш дали е така.
— Да, прав си. Не знам. — Тръгнах покрай перилата. На една трийсетметрова яхта не можеш да се отдалечиш кой знае колко, но исках да бъда на максимално разстояние от тия двама идиоти. После нещо ме накара да се завъртя към тях. Гласът ми се надигна с внезапна ярост. — Не знам дали е така. Не знам дали личността на Надя Макита не е била записана и оставена да лежи в Ню Хокайдо като неизбухнал снаряд, с който никой не би желал да си има работа. Не знам дали някак не е намерила начин да се зареди в първия попаднал й демилит. Но какви са шансовете, по дяволите?