Разбудени фурии

Морган Ричард

— Защо започваш отново война с Харлановия род? — тихо попитах аз.

Тя стрелна поглед към мен.

— Мислиш ли, че войната е спирала някога? Мислиш ли, че само защото преди триста години изкопчихме от тях някои отстъпки, тия хора са спрели да търсят начини как да ни тласнат отново в немотията на Заселването? Враг като тях никога не отстъпва.

— Да, този враг не може да бъде убит. Четох речта още като хлапе. Странното е, че проявяваш удивително добра осведоменост за човек, който е буден само от няколко седмици, и то на пресекулки.

— Не

е така — каза тя и пак се загледа в прелитащите вълни. — Когато за пръв път се събудих истински, вече бях сънувала Ошима месеци наред. То е като да лежиш парализиран в болнично легло и да гледаш на зле настроен монитор някого, за когото си мислиш, че трябва да е лекарят. Не разбирах коя е, само усещах, че е важна за мен. През половината време знаех каквото знаеше тя. Понякога имах чувството, че плувам нейде вътре в нея. Сякаш можех да долепя уста до нейната и да заговоря.

Осъзнах, че тя вече не говори на мен. Думите просто извираха от нея като лава, облекчавайки вътрешното налягане, за което можех само да се досещам.

— Първия път, когато се събудих наистина, си помислих, че ще умра от шока. Сънувах, че тя сънува нещо за мъж, с когото е спала преди години. Отворих очи на легло в някакъв долнопробен хотел и можех да се движа. Имах махмурлук, но бях жива. Знаех къде съм, знаех улицата и името на хотела, но не знаех коя съм. Излязох навън, тръгнах към кея под слънчевите лъчи, а хората ме гледаха и осъзнах, че плача.

— Ами останалите? Ор и другите от екипа?

Тя поклати глава.

— Не. Бях ги оставила някъде в другия край на града. Тя ги беше оставила, но мисля, че и аз имах нещо общо. Мисля, че тя усещаше как се надигам, затова се усамоти, да не е с тях, когато се случи. Или може би аз я накарах. Не знам.

Разтърси я тръпка.

— Когато разговарях с нея… Долу, в килиите, когато й казах това, тя го нарече вирусно проникване. Попитах я дали ме пуска да мина понякога, а тя не пожела да отговори. Аз… Знам, че някои неща отварят ключалките. Секс. Скръб. Ярост. Но понякога просто изплувам без причина и тя ми отстъпва контрола. — Тя помълча. Пак поклати глава. — Може би просто преговаряме.

Кимнах.

— Коя от вас се свърза с Плекс?

— Не знам. — Тя гледаше ръцете си, свиваше и разпускаше пръсти като някаква механична система, която още не е овладяла добре. — Не си спомням. Мисля… да, тя беше. Мисля, че го познаваше отпреди. Периферно, като част от престъпните среди. Текитомура не е голям град, а демилитите винаги действат на ръба на закона. Част от дейността на Плекс е свързана с черния пазар за евтино демилитско оборудване. Не мисля, че преди това са работили заедно, но тя го беше виждала, знаеше кой е. Измъкнах го от нейната памет, когато разбрах, че ще задействам системата „Квалгрист“.

— Помниш ли Танаседа?

Тя кимна, вече малко по-уверено.

— Да. Патриарх от горните нива на якудза. Доведоха го след Юкио, когато Плекс им каза, че предварителните кодове се потвърждават. Юкио нямаше достатъчно власт, за да използва каквото им трябваше.

— И какво беше то?

Тя пак ме изгледа изпитателно, както когато за пръв

път споменах оръжието. Разперих ръце срещу вятъра.

— Хайде де, Надя. Аз ти доведох цяла революционна армия. Изкатерих Рилските зъбери, за да те измъкна. Това все значи нещо, нали?

Погледът й отново се стрелна настрани. Изчаках.

— Вирусно е — каза най-сетне тя. — Силно заразно, вариант на грипа, но без симптоми. Всички го прихващат, всички преболедуват, но само генетично модифицираните реагират. Вирусът задейства промяна в реакциите на хормоналната им система при контакт с феромони на Харланитите. Заразените носители бяха заровени в тайни хранилища. При решение да бъдат задействани, специален екип трябваше да разкопае едно от хранилищата, някой да се прехвърли в един от носителите и да си тръгне. Вирусът щеше да свърши останалото.

Някой да се прехвърли в един от носителите. Думите тихо звънтяха в главата ми като вода, капеща от спукана делва. Емисарският предвестник на проумяването сякаш висеше на една ръка разстояние, но не можех да го достигна. Зъбчатките на интуицията се завъртяха, прехвърляйки онова, което знаех.

— Тези хранилища… Къде бяха?

Тя сви рамене.

— Предимно на Ню Хокайдо, но имаше и в северния край на Шафрановия архипелаг.

— И къде отведе Танаседа?

— На Саншин Пойнт.

Механизмът зацепи и вратите се разтвориха. Спомени и разбиране нахлуха през отвора като утринно слънце. Ласло и Силви се препират, докато „Пушки за Гевара“ навлиза в пристанището на Драва.

Бас държа, че не сте чували за онзи плаващ екскаватор, дето вчера го намериха на парчета край Саншин Пойнт.

Чух. Според съобщението са се блъснали в скалите, докато заобикаляли носа. Най-елементарна некадърност, а ти търсиш конспирации.

И собственият ми разговор с Плекс в „Токийския гарван“ предната сутрин.

И за какво им трябваше тази вечер точно твоята апаратура? В града сигурно има и други устройства за презареждане на дигитални личности.

Някаква издънка. Имат си собствено оборудване, но се замърсило. Морска вода в тръбите за гел.

Много организирана престъпност, а?

— Нещо май ти е весело, Ковач?

Тръснах глава.

— Мики Тръпката. Мисля, че ще трябва да задържа името.

Тя ме изгледа странно. Въздъхнах.

— Няма значение. А какво получава Танаседа от всичко това? За какво му е подобно оръжие?

Устните й се подвиха от едната страна. Очите й сякаш заблестяха в отразената от вълните светлина.

— Престъпникът си е престъпник, независимо от класата. В крайна сметка няма разлика между Танаседа и някой долнопробен главорез от Карловия кей. А къде е най-силна якудза? В изнудването. В натиска. В машинациите за уреждане на държавни поръчки. Властите си затварят очите, когато трябва, отпускат дялове от най-печелившите дейности. Сътрудничество под натиск. Много тихо и много кротко.