Разбудени фурии
Шрифт:
— И на теб. — Спомних си как ме беше яхнала снощи. Усетих, че при този спомен отново започвам да се възбуждам. — Не очаквах да се случи в реалния свят.
Тя ме погледна по-внимателно, после се извъртя по гръб и заби поглед в тавана.
— И аз.
Събитията от предния ден лениво изплуваха на повърхността. Спомних си как зърнах за пръв път Видаура, изправена върху носа на ниския, дълъг катер на Сегешвар, който се полюшваше под масивните носещи конструкции на суперсала. Утринните лъчи откъм кърмата още не бяха стигнали толкова навътре между корпусите и докато слизах през люка за поддръжка,
По време на утринното плаване през водите на Залива почти не разговаряхме. Силният западен вятър и студената, сива зора не предразполагаха към празни приказки. Когато наближихме брега, човекът на Сегешвар ни подкани да слезем долу, а друг млад хайдук със свирепо лице се изкатери в картечната кула на катера. Седяхме в тесния салон и слушахме как ревът на двигателите постепенно заглъхва с намаляването на скоростта. Видаура седна до Бразил и аз видях в полумрака как се хванаха за ръце. Затворих очи, облегнах се на студения метал и за да се намирам на работа, отново обмислих маршрута.
Океанът остана зад нас, наближихме някакъв занемарен, безнадеждно отровен плаж в северния край на Вчира, недалеч от скритите зад хоризонта предградия на Нова Пеща, чиито бордеи пращаха по тръби отровата си насам. Никой не беше толкова глупав, че да дойде на този плаж за риболов или плуване. Никой не видя как ниският, издължен катер на въздушна възглавница се стрелна през тясната ивица суша. Прекосихме мазни, замърсени блата, минахме през плитчини, задръстени от гниеща растителност, сетне излязохме в самата Зона. Продължихме на зигзаг с нормална скорост, за да заплетем следите си из безкрайната белотревна супа, спряхме на три различни балиращи станции, където хайдуците имаха връзки, и всеки път след това сменяхме посоката. Най-сетне достигнахме дома на Сегешвар сред пущинака — фермата за пантери.
Пътешествието отне почти цял ден. На последната балираща станция аз слязох за малко на кея и се загледах как слънцето залязва, превръщайки облаците над Зоната в парчета окървавена марля. На палубата на катера Бразил и Видаура разговаряха тихо и напрегнато. Сиера Трес още беше вътре, сигурно продължаваше да обменя с екипажа последните хайдушки клюки. Кои беше зает с телефонни разговори. Жената в носителя на Ошима се появи иззад една бала съхнещ белотрев, висока колкото нас двамата, спря до мен и също се загледа към хоризонта.
— Хубаво небе.
Изсумтях неопределено.
— Това е едно от нещата, които си спомням за Кошут. Вечерното небе над Зоната. Когато работех с белотревните жътвари през шейсет и девета и после през седемдесет и първа. — Тя седна долу, облегна се на балата и огледа ръцете си, сякаш търсеше следи от работата, за която говореше. — Естествено, караха ни да работим от тъмно до тъмно, но когато светлината почнеше да се променя така, знаехме, че почти сме приключили.
Мълчах. Тя се озърна към мен.
— Още не си убеден, а?
— Няма в какво да се убеждавам — отвърнах аз. — Моето мнение няма особена стойност. Ти убеди когото трябваше.
— Наистина
Позамислих се.
— Не, не смятам. Но това не доказва, че си онази, за която се мислиш.
— Тогава как ще обясниш всичко?
— Както казах, не ми се налага. Ако искаш, наречи го Ход на историята. Кои получи каквото искаше.
— А ти? Не получи ли каквото искаше?
Зареях мрачен поглед към кървящото небе.
— Вече си имам всичко.
— Тъй ли? Много лесно се задоволяваш. — Тя размаха ръка наоколо. — Значи нямаш надежда за нещо по-добро от това? Не мога да те заинтересувам със справедливо преустройство на обществената система?
— С други думи, да смачкаме олигархията и нейните символи, после да върнем властта на народа? Нещо от тоя сорт?
— Да, нещо от тоя сорт. — Не разбрах дали потвърждава, или ме взима на подбив. — Би ли седнал, заболя ме вратът да те гледам отдолу нагоре.
Поколебах се. Да откажа би било излишна проява на грубост. Седнах на дъските до нея, подпрях гръб на балата и зачаках. Но тя изведнъж млъкна. Поседяхме рамо до рамо. Беше учудващо приятно.
— Знаеш ли — каза накрая тя, — когато бях малка, баща ми получи поръчка да напише статия за биотехнологичните наноли. Нали знаеш, възстановяване на тъканите, подсилване на имунната система. Трябваше да е нещо като обзор на биотехнологиите през последните два века и перспективите за бъдещото развитие. Помня, че ми показа кадри как инжектират най-модерните наноли в едно новородено бебе. Изпаднах в ужас. — Тя се усмихна унесено. — Още си спомням как гледах бебето и го попитах как горкото дете ще обясни на машините какво да правят. Той се помъчи да ми обясни, че бебето не трябва да казва нищо, те вече знаят какво да правят. Просто трябва да бъдат активирани.
Кимнах.
— Добра аналогия. Но не…
— Изчакай малко, бива ли? Представи си… — Тя вдигна ръце, сякаш оформяше нещо. — Представи си, че някой мръсник нарочно не е активирал повечето наноли. Или, да речем, е задействал само ония, които са свързани с мозъчните и стомашните функции. Останалите са мъртви, или още по-лошо, полумъртви — само консумират, без да вършат нищо. Или пък са програмирани да вършат пакости. Да унищожават тъканите, вместо да ги възстановяват. Да пропускат погрешните белтъчини, да нарушават химическия баланс. Скоро бебето пораства и започват здравните му проблеми. Всички опасни организми — местните, които Земята никога не е виждала — нахлуват в него и бебето прихваща всяка болест, непозната за нашите земни прадеди. Какво става тогава?
Навъсих се.
— Погребват го.
— Не, преди това. Лекарите идват и препоръчват операция, може би подмяна на органи или крайници…
— Надя, наистина си отсъствала много дълго. Ако не броим военната и спешната хирургия, тия неща просто не…
— Ковач, това е аналогия, забрави ли? Важното е, че в крайна сметка тялото работи зле, нуждае се от непрестанен външен контрол. И защо? Не поради някакъв вроден недостатък, а защото нанолите просто не се използват. Така е и с нас. Обществото — всяко общество в Протектората — е тяло, където деветдесет и пет на сто от нанолите са изключени. Хората не вършат каквото трябва.