Разбудени фурии
Шрифт:
Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се движете изобщо.
Примигах предизвикателно и прогоних спомена.
Стиснах зъби и пуснах кабела.
Не усетих падането.
Нямаше нито насрещен вятър, нито ориентири, по които да преценя дали се движа. Дори самото ми тяло беше невидимо. Кабелът сякаш изчезна веднага щом разтворих пръсти. Спокойно можех да допусна, че се рея в антигравитационна камера, не по-широка от разперените ми ръце, но сетивата ми някак долавяха съществуването на огромно неизползвано пространство.
Изкашлях се.
Над мен припламна назъбена мълния и остана да свети. Инстинктивно посегнах нагоре и пръстите ми докоснаха фини нишки. Чувството за перспектива изведнъж се завърна — светлината не беше огън безкрайно далече в небето, а мъничко разклонение само на няколко сантиметра над главата ми. Внимателно хванах клонката и я преобърнах. Там, където се докосваше до пръстите ми, светлината помръкна. Пуснах я и тя увисна на височината на гърдите ми.
— Силви? Тук ли си?
При тия думи усетих опора под краката си и се озовах в спалня, огряна от лъчите на късен следобед. Ако съдех по мебелите, стаята принадлежеше на десетинагодишно момче. По стените висяха холограми на Мики Нозава, Рили Цучия и разни други, непознати за мен артисти. Пред прозореца имаше бюро с инфодисплей, а до него тясно легло. Ламперията от огледално дърво по едната стена създаваше илюзия за пространство, а големият гардероб срещу нея беше претъпкан със зле закачени дрехи, включително и официални халати в дворцов стил. От вътрешната страна на вратата бе залепено веруюто на Отрицателите, но едното му крайче вече провисваше.
Надникнах през прозореца и видях типично малко градче от умерения пояс, слизащо към залив с пристанище. Из водата плаваха валма белотрев, в ясното синьо небе едва се различаваха бледите сърпове на Хотей и Дайкоку. Можех да се намирам къде ли не. Корабчета и човешки фигури щъкаха насам-натам почти като истински.
Отидох до вратата със зле залепеното верую и натиснах дръжката. Не беше заключено, но когато понечих да изляза в коридора, един хлапак изникна пред мен и ме блъсна назад.
— Мама казва, че трябва да си стоиш в стаята — заяви той с противен глас. — Мама казва.
Вратата се затръшна под носа ми.
Дълго я гледах, после отворих отново.
— Мама казва, че трябва…
Ударът строши носа му и го отметна към отсрещната стена. Удържах юмрука си свит, чакайки да видя дали ще ме нападне, но хлапакът просто се свлече покрай стената, като пъшкаше и сумтеше през окървавения си нос. Очите му се изцъклиха от изненада. Внимателно го прекрачих и тръгнах по коридора.
След по-малко от десет крачки я усетих зад себе си.
Чувството беше съвсем леко и в същото време всеобхватно като шумолене в самата тъкан на виртуалната среда, като шепот на траурни сенки, изплували от стените зад гърба ми. Спрях на място и изчаках. Нещо се плъзна като сгърчени пръсти по тила и врата ми.
— Здравей, Силви.
Без преход се озовах на бара в „Токийския гарван“. Тя се бе привела до мен, стискайки чаша уиски, която не помнех да е държала при истинската ни среща. Същото питие имаше и пред мен. Клиентелата се суетеше около нас с прекомерна бързина, цветовете бяха избледнели до сиво и всички изглеждаха не по-плътни от дима на лулите по масите или изкривените отражения в плота от огледално дърво под чашите ни. Имаше шум, но неясен и глух, едва доловим като бръмченето на мощните информационни системи зад стените.
— Откакто се срещнах с теб, Мики Тръпката — изрече безстрастно Силви Ошима, — сякаш целият ми живот се разпадна.
— Нещата не почнаха тук, Силви.
Тя извъртя поглед към мен.
— О, знам. Казах сякаш. Но въображаема или реална, връзката си остава връзка. Всичките ми приятели са мъртви, Истински мъртви, а сега откривам, че ти си ги убил.
— Не точно аз.
— Да, разбирам. — Тя вдигна уискито към устните си. — Но кой знае защо, от това не ми става по-леко.
Тя гаврътна чашата. Потръпна, докато глътката слизаше надолу.
Промени темата.
— Значи каквото чуе тя, се процежда дотук?
— Донякъде. — Чашата пак се отпусна на масата. Магията на системата я напълни бавно, сякаш нещо протичаше през тъканта на модела. Първо се запълни отразеният образ, после и самата чаша, от дъното до ръба. Силви я гледаше мрачно. — Но все още изяснявам доколко сме се оплели чрез сензорните системи.
— Откога я носиш, Силви?
— Не знам. От миналата година? Може би от каньона Аямон? Тогава за пръв път изключих. За пръв път се събудих, без да зная къде съм. Имах чувството, че цялото ми съществуване е стая и някой е влизал да размести мебелите без разрешение.
— Реална ли е тя?
Груб смях.
— Мен ли питаш? Точно тук?
— Добре, знаеш ли откъде е дошла? Как си я прихванала?
— Тя избяга. — Ошима пак ме погледна. Сви рамене. — Все това повтаряше. Избягах. Разбира се, аз и така си го знаех. Измъкнала се е от някоя килия, също като теб.
Неволно се озърнах през рамо, търсейки коридора към спалнята. Сред опушената навалица в бара нямаше и следа, че изобщо е съществувал.
— Килия ли беше онова?
— Да. Реакция срещу въведените системи. Командният софтуер ги изгражда автоматично срещу всичко, което влезе в капацитета и използва език.
— Не беше много трудно да се измъкна.
— Какъв език ползваше?
— Ъ-ъ-ъ… аманглийски.
— Да… от машинна гледна точка не е много сложен. Бих казала дори детински прост. Получил си затвор, достоен за нивото ти на сложност.
— Ти наистина ли очакваше да си стоя там?
— Не аз, Мики. Софтуерът. Програмите са автономни.
— Добре де, софтуерът очакваше ли да си стоя там?
— Ако беше деветгодишно момиченце с по-голям брат, — горчиво отвърна тя — щеше да си стоиш там, повярвай ми. Системите не са предназначени за разбиране на човешкото поведение, те просто разпознават и оценяват езика. Всичко останало е машинна логика. Извличат за структурите сведения от подсъзнанието ми, общото настроение, предупреждават ме пряко, ако има драстични нарушения, но всичко това всъщност не е в човешките рамки. Демилитите не се занимават с хора.
— Значи, ако това е Надя, или някоя си там… Ако е дошла, говорейки, да речем, на старинен японски, системата би я затворила в килия като моята?
— Да. Японският е доста по-сложен от аманглийския, но от машинна гледна точка разликата е почти нулева.
— И тя би се измъкнала също тъй лесно като мен. Без да усетиш, ако е действала деликатно.
— Да, във всеки случай по-деликатно от теб. Така или иначе би се измъкнала от ограничителната система. Доста по-трудно е да си проправи път през сензорния интерфейс и преградите в главата ми. Но с малко повечко време и решителност…