Разбудени фурии

Морган Ричард

— Обекти, обработени от някой друг?

— Да, нали знаеш. — В стъклото видях как раздразнението трепка по лицето й като пламъче на кибритена клечка, после също тъй бързо изгасна. — Не, всъщност не знаеш. Още те нямаше да ги видиш.

— Какво да видя?

— Ами на няколко пъти засякохме активни миминти, но докато стигнем дотам, вече всичко беше приключило. Изглеждаше тъй, сякаш са се били помежду си.

Пред очите ми изплува сцена от първата среща с Курумая. Силви го увещава, шефът на лагера отговаря безстрастно.

Ошима-сан,

последния път, когато те пуснах да минеш предсрочно, ти пренебрегна задълженията си и изчезна на север. Откъде да знам, че няма да сториш същото и сега?

Шиг, ти ме прати да проуча останки. Някой вече ни беше изпреварил и нямаше какво да се прави. Казах ти.

Да, когато най-сетне се появи.

О, не се заяждай. Как да демилвам нещо, което вече е изтърбушено. Тръгнахме си, защото просто нямаше работа за нас, по дяволите.

Навъсих се, докато новото късче от мозайката падаше на място. Пасваше идеално гладко, мамка му. Из вече изградените ми теории задрънча сигнал за тревога. Този факт изобщо не съвпадаше с онова, в което бях почнал да вярвам.

— Силви спомена за това, когато се писахме доброволци по разчистването. Курумая ви пратил по задача, а когато сте стигнали, там имало само останки.

— Да, това е един от случаите. Но не беше първият. На няколко пъти имахме подобни истории в Неразчистеното.

— Никога не съм ви чувал да говорите за това.

— Е, демилитска ни работа. — Ядви направи кисела физиономия към отражението си. — Главите ни са тъпкани с най-модерна техника, но сме адски суеверен народ. Не е прието да се говори за такива неща. Носи лош късмет.

— Дай да се изясним. Тия истории със самоубийствата на миминтите — значи и те почнаха след Аямон.

— Да, доколкото си спомням. Сега ще ми кажеш ли каква е тая твоя теория за специалното оръжие?

Тръснах глава, подмятайки като жонгльор новите данни.

— Не съм сигурен. Мисля, че е била предназначена да задейства онзи генетичен убиец на Харланити. Не вярвам Черните бригади да са изоставили оръжието си. Не вярвам и да са ги избили, преди да го задействат. Според мен те са създали нещо като спусък и са го укрили в Ню Хок — модел на личност с програмирана воля да задейства оръжието. Тя вярва, че е Квелкрист Фолкънър, защото това й дава стимул. Но не е нищо повече от система носител. Опре ли се до моралния избор, до факта, че е хвърлено проклятие над хора, които тогава още не са били родени, тя става съвсем друг човек, защото в крайна сметка само целта има значение.

Ядви сви рамене.

— Мене ако питаш, държи се точно като всички политически лидери. Нали знаеш, целта и средствата. Защо Квелкрист Фолкънър да е по-различна, майка му?

— Знам

ли? — Внезапно в мен се надигна изненадваща съпротива против нейния цинизъм. Сведох очи към ръцете си. — Разбираш ли, ако погледнеш живота на Квел, почти всички нейни постъпки се ръководят от философията й. А тази нейна двойничка, или каквато е там, дори тя самата не може да примири мислите и постъпките си. Мотивите й са ужасно объркани.

— Е? Добре дошъл сред скапания човешки род.

Горчивината на думите ме накара да се озърна. Ядви още стоеше до прозореца и гледаше отражението си.

— Нищо не си могла да направиш — тихо казах аз.

Тя не ме погледна, не извърна глава.

— Може би. Но знам какво почувствах, и то не беше достатъчно. Тоя скапан носител ме промени. Откъсна ме от мрежата…

— Което ти спаси живота.

Тя нетърпеливо тръсна обръснатата си глава.

— Попречи ми да чувствам заедно с другите, Мики. Откъсна ме от тях. Знаеш ли, дори промени нещата с Ки. През онзи последен месец вече не беше същото.

— Често се случва при презареждане. Хората постепенно свикват…

— Да бе, знам. — Сега тя откъсна очи от своето отражение и ме погледна. — Ако една връзка не върви от само себе си, превръща се в труд. И двете се стараехме, стараехме се повече откогато и да било. Там е проблемът. Преди не ни се налагаше да се стараем. Понякога се възбуждах само като я гледах. Само това ни трябваше и на двете — един поглед, едно докосване. И точно това изчезна безследно.

Мълчах. Понякога просто няма какво да кажеш. Можеш само да слушаш, да чакаш и да гледаш как всичко се излива навън. Да се надяваш, че е пречистване.

— Когато я чух да пищи — изрече с усилие Ядви, — това сякаш не беше важно. Или поне не беше достатъчно важно. Не стигаше, за да остана и да се бия. Ако носех истинското си тяло, щях да остана.

— И да умреш.

Тя небрежно сви рамене и примига, сякаш се мъчеше да удържи сълзите.

— Всичко това са глупости, Ядви. Сега в теб говори вината, че си оцеляла. Много добре знаеш, че нищо не би могла да сториш.

Тя ме погледна. Плачеше тихичко и сълзите бавно се стичаха по лицето й.

— Ти пък какво знаеш, Мики? Нали всичко онова пак беше работа на твой скапан двойник. Ти си гаден унищожител, скапана емисарска отрепка. Никога не си бил демилит. Никога не си бил част от нещо, не знаеш какво означава това. Колко близки бяхме. Не знаеш какво е да го загубиш.

За миг мислите ми се върнаха към Корпуса и Вирджиния Видаура. Яростта след Иненин. Тогава за последен път принадлежах към нещо — преди повече от век. Случваше се понякога да усетя същото, зараждащо се чувство за дружба и обща цел — и винаги го изтръгвах от корен. Тия глупости само могат да ти докарат смъртта. Или да позволят на другите да те използват.