Разбудени фурии

Морган Ричард

Усмихнах се на Мураками.

— Е, Тод. Ти решаваш.

Напрежението трая още една-две секунди, после той въздъхна и посочи вратата.

— Моля. Рано или късно щеше да се досетиш и сам.

Отидох до вратата, открих бутона за отваряне и го натиснах. Някъде в сградата забуча механизъм. Вратата плъзна нагоре на бавни, колебливи тласъци. Приведох се под нея.

— Добър вечер. Е, кой от вас е доносникът?

Четири лица се обърнаха към мен, четири фигури в черно се завъртяха и щом ги зърнах, нови късове от мозайката се наместиха в главата ми с шум, наподобяващ шума на вратата. Трима

бяха обикновени биячи — двама мъже и една жена — и кожата по лицата им лъщеше неестествено от спрея, с който прикриваха татуировките си. Подобен кратковременен вариант не би издържал един по-внимателен преглед. Но както бяха навлезли дълбоко в територията на хайдуците, поне щеше да им спести необходимостта да се бият на всеки новопещенски ъгъл.

Четвъртият, който държеше телефона, беше по-стар, но се отличаваше и по характерната горда стойка. Кимнах с разбиране.

— Танаседа, предполагам. Гледай ти.

Той леко се поклони. Всичко беше по правилата — и външният вид, и старомодните изискани маниери. Нямаше лицева татуировка, защото на неговото ниво му се налагаше често да посещава Първите фамилии, където тя би предизвикала неодобрение. Но ясно се виждаха гордите белези от премахването й без модерна хирургическа техника. Прошарената му черна коса беше вързана отзад на къса опашка, за да разкрие още по-добре белезите и да подчертае високите скули. Очите под веждите бяха кафяви и студени като полирани камъчета. Гледаше ме със същата сдържана усмивка, с която би посрещнал и смъртта, ако дойдеше да го посети.

— Ковач-сан.

— Каква е твоята игра, мой човек?

Биячите колективно настръхнаха при тази проява на неуважение. Без да им обръщам внимание, аз се озърнах към Мураками.

— Навярно ти е известно, че той държи да ме умъртви истински, колкото се може по-бавно и болезнено.

Мураками погледна Танаседа в очите.

— Това може да се уреди — промърмори той. — Нали, Танаседа-сан?

Танаседа отново се поклони.

— Бях осведомен, че макар да сте замесен в смъртта на Хираясу Юкио, не носите цялата отговорност за това.

— И какво? — Свих рамене, за да прогоня надигащия се гняв, защото единственият начин да узнае тази дребна подробност беше чрез виртуален разпит на Ор, Кийока или Ласло, след като моят по-млад двойник му е помогнал да ги убие. — При вас рядко има значение кой точно носи цялата вина.

Жената от охраната изръмжа гърлено. Танаседа я усмири с леко мръдване на ръката, но погледът му към мен далеч не бе тъй любезен, както гласът.

— Стана ми известно също така, че притежавате мозъчното записващо устройство на Хираясу Юкио.

— А.

— Така ли е?

— Е, ако си въобразявате, че ще ви позволя да ме претърсите, можете да…

— Так. — Гласът на Мураками изглеждаше ленив, но не беше. — Дръж се прилично. Взел ли си приставката на Хираясу или не?

За миг се задържах в повратния миг и почти се надявах да опитат със сила. Мъжът вляво от Танаседа трепна и аз му се усмихнах. Но те бяха твърде добре обучени.

— Не е у мен — казах аз.

— Но можеш да я доставиш на Танаседа-сан, нали?

— Да, бих могъл, стига да имам стимул.

Ново гърлено ръмжене, този път и от тримата биячи.

— Ронин — изсъска през зъби единият.

Погледнах го в очите.

— Точно така, мой човек. Без господар. Затова внимавай в картинката. Няма кой да ме усмири, ако не ми допаднеш.

— Нито пък от кого да дочакате помощ, ако ви притиснат в ъгъла — отбеляза Танаседа. — Ще бъдете ли така любезен да оставите тия детинщини, Ковач-сан? Говорите за стимули. Без сведенията, които доставих, сега щяхте да бъдете в плен заедно с колегите си и да очаквате екзекуция. Освен това предложих да отменя собствената си заповед за вашето елиминиране. Нима това не е достатъчно, за да върнете една мозъчна приставка, която така или иначе не ви трябва?

Усмихнах се.

— Баламосваш ме, Танаседа. Не го правиш заради Хираясу. Много добре знаеш, че той е въздух под налягане.

Шефът на якудза сякаш се стегна още повече и впи поглед в мен. Все още нямах представа защо го притискам и какво точно очаквам.

— Хираясу Юкио е единственият син на брат ми. — Думите прозвучаха в пространството между нас съвсем тихо, почти шепнешком, но изпълнени със сдържана ярост. — Това е дълг, който един южняк едва ли е в състояние да разбере.

— Мамка му — възкликна смаяно Ядви.

— А ти какво очакваше, Ядви? — Аз се изкашлях тихо. — В крайна сметка той е най-обикновен престъпник, не по-различен от скапаните хайдуци. Просто друга митология и същата тъпа мания за древна чест.

— Так…

— Недей да се месиш, Тод. Дай да извадим нещата на открито, където им е мястото. Това е политика и няма нищо чисто. Нашият Танаседа изобщо не се тревожи за своя племенник. Хираясу е просто странична печалба. Тревожи го, че губи хватка, бои се да не го накажат за издънка при опит за шантаж. Вижда как Сегешвар иска да се сприятели с Аюра Харлан и изпада в ужас, че хайдуците ще докопат парче от глобалната баница в замяна на верността си. И всичко това братовчедите му от Милспорт ще трупнат най-вероятно на неговия праг заедно с къс меч и инструкция, която гласи: забий ето тук и завърти ето така. Нали, Тан?

Както очаквах, биячът отляво не издържа. Тънко като игла острие изхвръкна от десния му ръкав. Танаседа кресна нещо и той застина. Очите му бяха готови да ме изпепелят, а ръката му побеля върху дръжката на ножа.

— Видя ли — казах му аз. — Самураят без господар няма такива проблеми. Никой не го държи на каишка. Ако си ронин, не си принуден да гледаш как честта се продава в името на политическата облага.

— Мамка му, Так, няма ли да млъкнеш? — изстена Мураками.

Танаседа пристъпи покрай треперещия от гняв телохранител. Гледаше ме с присвити очи, като че бях някакво отровно насекомо, което трябва да се изследва отблизо.

— Кажете ми, Ковач-сан — тихо попита той, — нима в крайна сметка желаете да умрете от ръката на моята организация? Да не би да търсите смъртта?

Няколко секунди го гледах в очите, после издадох презрителен звук.

— Ти дори не можеш да си представиш какво търся, Танаседа. Не би го познал, дори ако ти отхапе патката. А ако по някакво чудо се натъкнеш на него, ще потърсиш начин да го продадеш.

Погледнах към Мураками, чиято ръка бе застинала върху дръжката на калашника. Кимнах.