Разбудени фурии
Шрифт:
— Да, чух те. Какво искам. Е, най-напред искам твоята мършава дружка на кърмата да стане и да си прибере пушкалото. Така или иначе я държим на инфрачервения прицел и не би било трудно с вибрационната пушка да я превърнем в храна за пантерите, но това ще те разстрои, нали?
Не отговорих.
— Виждаш ли, а разстроен не ми трябваш. Заръчали са ми да бъдеш доволен, Ковач. Да те прибера, но да останеш доволен. Тъй че ако приятелката ти си кротува, аз съм щастлив, щото не ми трябват черва и фойерверки, ти също си щастлив, а ако дойдеш с мен, и хората, за които работя, ще бъдат щастливи и ще се погрижат аз да стана още по-щастлив. Знаеш ли какво му се вика на това,
— Ще ми кажеш ли за кого точно работиш?
— Е, право да си кажа, бих искал, но просто няма начин, нали разбираш. Уговорката е да не обелвам и дума, докато не седнеш на масата за големия пазарлък. Тъй че за съжаление ще трябва да приемеш всичко на вяра.
Или да бъда надупчен при опит за бягство.
Въздъхнах и се обърнах към кърмата.
— Излизай, Ядви.
След дълго колебание тя излезе от сянката на двигателя, отпуснала край тялото си ръката с бластера. Неврохимията все още работеше и разбрах по изражението й, че би предпочела да се сражава.
— Така е много по-добре — весело подвикна пиратът. — Сега всички сме приятели.
Глава 43
Името му беше Влад Цепеш и очевидно идваше не от блатната растителност, а от някакъв полузабравен народен герой, живял в предколониалните времена. Беше мършав и блед, тялото му напомняше някакъв евтин и млад вариант на Джак Бразил Душата с бръсната глава, отхвърлен още на етапа на прототип. Нещо ми подсказваше, че тялото е негово собствено, първият му носител, и в такъв случай едва ли беше по-стар от Иса. По бузите му имаше белези от акне, които той опипваше от време на време, и трепереше цял от свръхдоза тетрамет. Прекалено много жестикулираше и се смееше, а в някой предишен етап на младия си живот бе пострадал от тежък удар, разцепил черепа му на слепоочието. Назъбената пукнатина беше запълнена с червеникавочерна пластична сплав, която блестеше под слабото осветление на борда на пиратския кораб и придаваше на лицето му демоничен вид, каквато несъмнено бе целта на операцията. Мъжете и жените на палубата около него бързаха да му сторят път, когато минеше с трескава крачка, а в очите им се четеше искрено уважение.
Ако не се брои белегът, хлапакът толкова много приличаше на мен и Сегешвар, че чак сърцето ме заболя.
Както можеше да се очаква, корабът носеше името „Набучвател“ и се движеше с пълна скорост право на север, прегазвайки препятствия, които по-малки машини биха заобиколили.
— Налага се — обясни лаконично Влад, когато нещо изхрущя под бронирания корпус. — Всички те търсят на ивицата, и то не много добре, мен ако питаш, щото не са те намерили, нали така? Ха! Както и да е, адски много време загубиха, а клиентите ми май са под пара, нали ме разбираш.
За имената на клиентите си оставаше ням като гроб, което е истински подвиг, когато си надрусан с тетрамет.
— Виж какво, и бездруго скоро ще пристигнем — изкиска се той и мускулите по лицето му заиграха. — Защо да се тревожиш?
Поне в това отношение казваше истината. Само час след като се качихме на борда, „Набучвател“ намали скоростта и предпазливо се приближи до прогнилите руини на някаква балираща станция насред пущинака. Свързочникът на пиратите подаде серия кодови сигнали и хората в станцията очевидно имаха декодираща апаратура. След малко свързочникът вдигна глава и кимна. Влад стоеше с блеснали очи пред бордовото табло и раздаваше заповеди като псувни. „Набучвател“ плъзна настрани, после изстреля към вечбетонните колони съединители, които се забиха със сух трясък и притеглиха
— Хайде, да тръгваме.
Влад припряно ни изведе от мостика и всички заедно минахме през страничния люк, охранявани от двама надрусани с тетрамет разбойници, по-млади и по-нервни дори от самия него. Прекосихме със забързана крачка мостчето и малкия кей. Наоколо стърчаха изоставени кранове, обрасли с мъх там, където се беше олющило антибактериалното покритие, валяха се ръждиви парчета от машини, дебнещи да одерат пищяла на някой непредпазлив минувач. Отминахме останките и продължихме към отворената врата на кула с поляризирани прозорци — някогашно работно място на дежурния по кей. Нагоре водеха две груби метални стълбички със стоманена площадка по средата, която задрънча и се разклати застрашително, когато стъпихме върху нея.
От стаята на върха се лееше мека светлина. Затаих дъх и влязох заедно с Влад. Никой не се бе опитал да ни вземе оръжията, а и наемниците на Влад бяха въоръжени до зъби, но все пак…
Спомних си пътуването с „Ангелски огън“, усещането за връхлитащи събития, твърде бързи, за да се справя с тях ефективно, и на свой ред леко потръпнах в полумрака. Прекрачих в кулата, сякаш вътре ме чакаше битка.
После всичко се сгромоляса.
— Здрасти, Так. Как върви вендетата напоследък?
Тодор Мураками, строен и самоуверен, с къса военна подстрижка, облечен в маскировъчен костюм и бойно яке, стоеше с ръце на кръста и се усмихваше. На бедрото му висеше интерфейсен пистолет „Калашников“, от обърнатата ножница отляво на гърдите му стърчеше с дръжката надолу емисарски нож. На масата между нас имаше малка анджирска лампа, портативен дисплей и холографска карта на източните покрайнини на Белотревната зона. Всичко — от оборудването до усмивката — направо вонеше на емисарска операция.
— Не очакваше точно това, а? — добави той, след като не му отговорих. Заобиколи масата и протегна ръка. Погледнах я, после пак вдигнах очи към лицето му, без да помръдвам.
— За какъв дявол си се домъкнал тук, Тод?
— Заел съм се с доброволен обществен труд, представяш ли си? — Той отпусна ръка и погледна през рамото ми. — Влад, слез с момчетата си да чакаш долу. Отведи и онова хлапе.
Усетих как Ядви настръхна зад мен.
— Тя остава, Тод. Иначе просто няма да има разговор.
Той сви рамене и кимна на новите ми престъпни приятели.
— Както искаш. Но ако чуе каквото не трябва, ще се наложи да я убия за нейно добро.
Това беше стара шега от Корпуса и аз едва удържах усмивката си. Макар и съвсем слабо, почувствах същата носталгична тръпка, както когато водех Видаура към леглото си във фермата на Сегешвар. Същото смътно учудване защо изобщо напуснах.
— Последното беше шега — уточни той за Ядви, докато другите трополяха надолу по стълбите.
— Да, досетих се. — Ядви мина край мен, застана до прозореца и надникна към спрелия долу „Набучвател“. — Е, Мики, Так, Ковач или който си там в момента. Би ли ме запознал със своя приятел?
— Да, извинявай. Тод, това е Ядвига. Както навярно знаеш, тя е от демилитите. Ядви, това е Тодор Мураками, мой бивш колега от… от едно време.
— Аз съм емисар — небрежно подхвърли Мураками.
За нейна чест Ядви почти не трепна. Стисна протегнатата му ръка с леко недоверчива усмивка, после се облегна на наклонените навън стъкла и скръсти ръце.
Мураками схвана намека.
— Сигурно се питате какво става.
Кимнах.
— Да, за начало.
— Мисля, че вероятно можеш да се досетиш.