Разбудени фурии

Морган Ричард

— Добре, Тод. Видях твоя доносник. Влизам в играта.

— Значи имаме споразумение? — попита Танаседа.

Вдъхнах дълбоко и пак се обърнах към него.

— Кажи ми само едно. Откога Сегешвар се е споразумял с моя двойник?

— О, има доста време. — Не можех да преценя дали в гласа му звучи злорадство. — Мисля, че вече от няколко седмици знае за съществуването на двама ви. Вашият двойник много активно проверяваше старите връзки.

Спомних си появата на Сегешвар на вътрешното пристанище. Гласа му по телефона. Ще

се напием заедно, може дори да отскочим до кръчмата на Ватанабе, да си припомним старите времена и старото саке. Да палнем по лула. Трябва да те погледна в очите, приятелю. Да видя, че не си се променил. Питах се дали още тогава не е правел своя избор, дали не се е наслаждавал на рядката възможност да решава накъде да насочи дълга си.

Ако бе тъй, аз определено сам бях провалил шансовете си в конкуренцията с моя по-млад вариант. И предната вечер Сегешвар съвсем ясно ми даде да разбера, едва ли не ми го каза право в очите.

Ако е забавление, значи ще е без теб. Не помня да сме се забавлявали заедно поне от петдесет години насам. Станал си същински северняк, Так.

Както казах…

Знам, знам. Северняк си наполовина. Само че като беше млад, Так, гледаше да не ти личи.

Дали това не беше неговото сбогуване?

Трудно е да ти угоди човек, Так.

Дали пък не мога да те заинтересувам с отборни спортове? Искаш ли да дойдеш в гравитационния гимнастически салон с Илза и Маюми?

За една-единствена секунда в мен се надигна тиха, стара печал.

Гневът я стъпка. Вдигнах очи към Танаседа и кимнах.

— Племенникът ти е заровен под една плажна къща, южно от нос Кем. Ще нарисувам карта. А сега ми дай каквото имаш.

Глава 44

— Защо го направи, Так?

— Кое?

Двамата с Мураками стояхме в анджирския блясък на прожекторите на „Набучвател“ и гледахме как пратениците на якудза потеглят с елегантен черен зономобил, който Танаседа бе повикал по телефона. Поеха на юг, оставяйки широка кипнала диря с белезникавия цвят на повърнато.

— Защо го притисна така?

Продължих да гледам смаляващия се кораб.

— Защото е отрепка. Защото е скапан престъпник, а не иска да си признае.

— Май на стари години си почнал да поумняваш, а?

— Тъй ли? — Свих рамене. — Може би просто се обажда южняшката кръв. Ти си от Милспорт, Тод, може би от дърветата не виждаш гората.

Той се изкиска.

— Добре. А какво се вижда откъм твоя юг?

— Каквото се е виждало винаги. Якудза пробутва на лековерните разни тъпи басни за древна чест и традиция, а междувременно какво прави? Работи за същата гадна престъпност както всички останали, но отгоре на всичко се прегръща

с Първите фамилии.

— Напоследък, явно, не са чак толкова гъсти.

— Я стига, Тод. Не се прави на наивник. Тия юнаци се гушкат с Харлан и прочие още откакто сме пристигнали на планетата. Танаседа може и да си плати за оная издънка с Протокола „Квалгрист“, но другите просто ще изразят най-любезно съжаление и ще се изнижат като мокра връв. После продължават пак по същата линия на незаконни доставки и кротко изнудване, както открай време. А Първите семейства ще ги посрещнат с отворени обятия, защото те са просто поредната нишка в мрежата, която са хвърлили върху нас.

— Знаеш ли. — Смехът още звучеше в гласа му. — Почваш да говориш досущ като нея.

— Като кого?

— Като Квел, мой човек. Говориш досущ като скапаната Квелкрист Фолкънър.

За една-две секунди думите увиснаха между нас. Извърнах глава и се загледах към мрака над Зоната. Може би, усещайки напрежението във въздуха между мен и Мураками, Ядви бе решила да ни остави сами на кея още докато групата от якудза се готвеше да потегли. За последно я видях да се качва на „Набучвател“ заедно с Влад и почетната стража. Говореха си нещо за кафе с уиски.

— Добре, Тод — казах спокойно аз. — Хайде тогава да ми отговориш на един въпрос. Защо Танаседа дотърча точно при теб да му оправяш бакиите?

Той направи гримаса.

— Сам го каза, аз съм милспортски кореняк. А якудзарите обичат да имат връзки на високо ниво. Влачат се подир мен още откакто за пръв път си дойдох в домашен отпуск преди повече от сто години. Мислят, че сме стари приятели.

— Така ли е?

Усетих втренчения поглед. Не му обърнах внимание.

— Аз съм емисар, Так — каза накрая той. — Не го забравяй.

— Да.

— И съм твой приятел.

— Вече ме купи, Тод. Недей да си губиш времето с празни приказки. Ще те вкарам през задната вратичка на Сегешвар при условие, че ми помогнеш да го очистя. А каква е твоята цел?

Той сви рамене.

— Аюра трябва да си плати за нарушение на протекторатските директиви. Двойно зареждане на емисар…

— Бивш емисар.

— Недей да говориш от чуждо име. Ти може да си бил уволнен, но не и той. А дори и за самото съхранение на копието някой от Харлановата йерархия ще трябва да си плати. Полага се пълно изтриване.

Гласът му странно трептеше. Погледнах го по-внимателно и осъзнах очевидната истина.

— Мислиш, че имат и твое копие, нали?

Крива усмивка.

— С какво си толкова специален, та да изкопират само теб? Я стига, Так. Звучи ли ти логично? Проверих архивите. В онзи набор сме били около дузина от Харлановия свят. Който е измислил тази гениална застраховка, със сигурност е копирал всички ни. Искаме Аюра жива, за да ни каже къде точно са ги укрили в Харлановата база данни.

— Ясно. Какво друго?