Разбудени фурии

Морган Ричард

— Тъй — казах аз с небрежна бруталност. — Вече ме проследи. Вече знаеш. И какво ще правиш сега?

Ядвига избърса очите си с рязък жест, който почти не се различаваше от плесница.

— Искам да я видя — каза тя.

Глава 42

Ядви имаше малък, очукан скутер на въздушна възглавница, който бе наела на нос Кем. Беше го оставила под яркото осветление на платения паркинг зад хотела. Докато вървяхме към него, момичето от рецепцията сърдечно ни махна с ръка. Явно много се радваше

от своята малка роля в успешното ни събиране. Ядви набра кода на ключалката върху плъзгащия се покрив, седна зад кормилото и бързо подкара към мрака на Зоната. Когато светлинките на Ивицата помръкнаха зад нас, тя отново смъкна брадата и ми отстъпи кормилото, за да съблече проповедническите одежди.

— Защо изобщо ти трябваше да се маскираш така? — попитах аз. — Какъв беше смисълът?

Тя сви рамене.

— Прикритие. Предполагах, че ме преследва якудза, може би и още някой, а нямах представа каква е твоята роля, за кого играеш. Най-разумно ми се видя да избера тая маскировка. Хората навсякъде избягват Брадите.

— Тъй ли?

— Да, дори и ченгетата. — Тя смъкна през глава оранжевата роба. — Странно нещо е това, религията. Никой не иска да говори с проповедници.

— Особено с такива, дето могат да те обявят за Божи враг само заради прическата.

— Е, да, сигурно и това. Така или иначе, намерих една работилница на нос Кем, казах им, че брадата и дрехите ми трябват за плажен карнавал. И знаеш ли, наистина стана, както очаквах. Никой не искаше да разговаря с мен. — Тя сръчно се освободи от останалите одежди и посочи с пръст едрокалибрения шрапнелен пистолет за унищожаване на миминти, закрепен под мишницата й. — А отгоре на всичко костюмът е и чудесно укритие за оръжието.

Смаяно поклатих глава.

— Мъкнала си тая скапана артилерия чак дотук? Какво си възнамерявала, да ме пръснеш из цялата Зона ли?

Ядви ме изгледа замислено. Под кобура носеше демилитска тениска с надпис Внимание: вградени оръжейни системи.

— Може би — каза тя и се завъртя да пъхне маскировката си отзад в малката кабина.

Да плаваш нощем из Зоната не е много весело, когато караш машина под наем с радарен капацитет на детска играчка. И двамата с Ядви бяхме родом от Нова Пеща и имахме предостатъчно спомени за катастрофи със скутери, тъй че карахме бавно, без да даваме газ. Отгоре на всичко Хотей още не беше изгрял, а облаците закриваха Дайкоку на хоризонта. Имаше маршрут за туристически хидробуси, чиито илуминиеви шамандури блещукаха в нощта, изпълнена с дъх на белотрев, но това не ни помагаше много. Имението на Сегешвар беше далече встрани от обичайните водни пътища. След половин час шамандурите изчезнаха от поглед и ние останахме насаме с неясната медна светлина на забързания Мариканон.

— Спокойно е тук — каза Ядви, сякаш откриваше това за пръв път.

Изсумтях и завих наляво, защото фаровете на скутера осветиха пред нас гъсто преплетени коренаци на цепеши. Най-външните разклонения шумно изскърцаха по дъното, докато минавахме. Ядви раздразнено примижа.

— Може би трябваше да изчакаме до сутринта.

Свих рамене.

— Ако искаш, върни се.

— Не, мисля…

Радарът изписука.

Двамата едновременно извърнахме глави към таблото, после се спогледахме. Писукането се раздаде отново, този път по-силно.

— Може да е товарен шлеп — казах аз.

— Може — съгласи се Ядви. Но по лицето й бе изписано дълбоко демилитско недоверие, докато гледаше как сигналът на радарния екран се засилва.

Спрях ходовите двигатели и зачаках. Скутерът плавно спря сред тихото бучене на въздушната възглавница. Обгърна ни мирис на белотрев. Станах и се подпрях на ръба на отворените покривни панели. Заедно с всички миризми на Зоната вятърът носеше и шума на приближаващи двигатели.

Отново се приведох в кабината.

— Ядви, мисля, че ще е по-добре да вземеш артилерията и да минеш отзад. За всеки случай.

Тя отривисто кимна и ми направи знак да й сторя място. Отстъпих и тя без усилие изскочи на покрива, после извади от кобура шрапнелния бластер. Погледна ме.

— Сигнал за стрелба?

Позамислих се, после форсирах стабилизаторите. Мърморенето на въздушната възглавница се засили до глухо ръмжене, после пак затихна.

— Ето така. Чуеш ли това, стреляй по всичко, каквото виждаш.

— Ясно.

Краката й изтропаха по надстройката. Пак се изправих и я видях как се укрива зад двигателите, после насочих вниманието си към наближаващия сигнал. Радарът беше калпав, колкото да изпълни минималните изисквания по застраховката, и не показваше нищо друго, освен растящото петно на екрана. Но две-три минути по-късно вече не се нуждаех от него. Стройният силует, който изникна на хоризонта и с шеметна бързина се понесе към нас, можеше спокойно да сложи на носа си илуминиев надпис.

Пират.

Донякъде приличаше на океански кораб на въздушна възглавница, но нямаше никакви бордови светлини. Беше дълъг и нисък, издут отстрани от грубата броня и оръжейните кулички, заварени за оригиналната конструкция. Напрегнах неврохимията и смътно различих неясни силуети да се движат зад стъклото на носовата кабина, осветена от слаби червени лампи. Около оръжията обаче не забелязах движение. Когато корабът наближи и застана странично към нас, забелязах дълбоки драскотини по бронята. Белези от схватки, завършили с абордаж.

На борда грейна прожектор и лъчът се насочи към мен, после леко се отдръпна назад. Закрих очите си с длан. Неврохимията ми помогна да зърна нечии силуети в картечното гнездо над носовата кабина. Над мътната вода долетя младежки глас, висок и напрегнат — вероятно от някакви стимуланти.

— Ти ли си Ковач?

— Аз съм Тръпката. Какво искаш?

Сух, невесел смях.

— Тръпката. Е, май наистина ти подхожда, по дяволите. В това положение си само за тръпка.

— Зададох ти въпрос.