Разбудени фурии

Морган Ричард

— Да поговорите с него ли искате? Или ще му оставите съобщение?

— Ами — аз погледнах таблото с кутийки за писма зад рецепцията. — Наистина искам да му оставя нещо, ако не възразявате. Изненада.

Това я заинтригува. Тя се усмихна.

— Разбира се, ще му предам.

Остави дъските и мина от другата страна на тезгяха. Аз порових из джоба си, намерих резервен пълнител за рапсодията и й го подадох.

— Заповядайте.

Тя пое с любопитство малкия черен предмет.

— Това ли е? Няма ли да оставите и бележка или нещо такова?

— Не,

всичко е наред. Той ще разбере. Само му предайте, че довечера ще се върна.

— Добре, щом така искате. — Тя весело сви рамене и се обърна към кутийките. Изчаках я да остави пълнителя в прашното гнездо с номер 74.

— Всъщност… — казах аз с престорено смущение, сякаш ми бе хрумнало току-що. — Може ли да наема стая?

Момичето се обърна с изненада.

— Ами да, разбира се…

— Само за довечера. По-разумно е, отколкото да се настаня другаде и пак да идвам, нали разбирате.

— Дадено, няма проблеми. — Тя включи дисплея върху бюрото си, огледа го за момент и пак ми се усмихна. — Знаете ли, ако искате, мога да ви настаня на същия етаж. Не точно в съседната стая, тя е заета, но през две врати. Услугата е безплатна.

— Много мило — казах аз. — Знаете ли какво тогава, само му кажете, че съм тук, дайте му номера на моята стая и сам ще ме потърси. Всъщност по-добре ми дайте онова, което оставих.

Челото й се сбръчка от толкова много промени. Тя неуверено взе пълнителя.

— Значи не искате да му го предам?

— Вече не, благодаря. — Усмихнах й се. — Май ще е по-добре да му го дам аз. Така е някак по-лично.

Горе вратите се оказаха старомодни, на панти. Вмъкнах се в номер 74 със същата лекота, с която като шестнайсетгодишен уличен нехранимайко прониквах в занемарените складове за подводничарско оборудване.

Стаята беше тясна и неудобна. Тоалетна капсула, хамак-еднодневка за пестене на място и пране, вградени шкафове, пластмасова масичка и стол. Прозорец с променлива прозрачност, вързан нескопосано за климатичната система — проповедникът го беше оставил затъмнен. Огледах в полумрака къде да се скрия и по липса на друга възможност избрах капсулата. Докато прекрачвах вътре, лъхна ме остър мирис на антибактериален спрей — вероятно автоматичното почистване бе приключило преди малко. Свих рамене, постарах се да дишам през устата и потърсих из чекмеджетата болкоуспокояващи, за да смекча развихрилия се махмурлук. В едното намерих хапчета против слънчев удар. Глътнах две, седнах на капака на тоалетната и зачаках.

Има нещо нередно, предупреди ме емисарската интуиция. Нещо не пасва.

Може би онзи не е такъв, за какъвто го мислиш.

Да, бе. Дошъл е да ме увещава с добро. Господ го е насочил по правия път.

Религията е най-обикновена политика, само че с по-високи залози, Так. Знаеш това, видя го в действие на Шария. Няма причина тия хора да не постъпват по същия начин, когато ножът опре до кокала.

Тия хора са овце. Ще сторят каквото им наредят свещениците.

Сара нахлу в паметта ми като нажежено желязо. За момент околният свят се люшна от силата на моята ярост. За хиляден път си представих сцената и в ушите ми забуча шум като рев на далечна тълпа.

Извадих тебитския нож и се вгледах в матовото черно острие.

С тази гледка емисарското спокойствие бавно попи из тялото ми. Пак се отпуснах в тясната кабинка и се отдадох на ледената целенасоченост. Чух думите на Вирджиния Видаура.

Оръжията са само придатък. Ти си убиецът и унищожителят.

Убий бързо и изчезни.

Това няма да върне Сара. Когато приключиш, тя ще си остане мъртва.

При последното се навъсих. Не е приятно някогашните ти идоли да се разклатят. Да откриеш, че и те са обикновени хора като теб.

Вратата тихо изскърца и започна да се отваря.

Мислите се разсеяха като мъгла в потока на бликналата сила. Излязох от капсулата, заобиколих вратата и заех бойна стойка, готов да замахна с ножа.

Той не беше такъв, какъвто си го представях. Младият хайдук и момичето долу споменаха за хладнокръвието му и то пролича в начина, по който се завъртя от едва доловимото шумолене на дрехите и от трепването на въздуха в тясната стая. Но беше строен и слаб, с изящен бръснат череп и дълга черна брада, изглеждаща съвсем идиотски под тънките черти на лицето.

— Мен ли търсиш, свети отче?

За момент погледите ни се кръстосаха и ножът в ръката ми сякаш сам затрепери.

После проповедникът посегна нагоре, дръпна брадата си и тя с тихо пращене остана в ръката му.

— Естествено, че теб търся, Мики — каза уморено Ядвига. — Гоня те почти цял месец.

Глава 41

— Ти трябваше да си мъртва.

— Да, поне на два пъти. — Ядви навъсено въртеше фалшивата брада из ръцете си. Седяхме до евтината пластмасова масичка, без да се гледаме. — Май съм тук само защото не търсеха мен, когато дойдоха за другите.

При тия думи отново видях Драва — снежни вихрушки на черния нощен фон, замръзналото съзвездие на лагерните светлини и редки силуети, притичващи сгушени между сградите.

Бяха дошли на другата вечер, без предупреждение. Не станало ясно дали Курумая е бил подкупен, заплашен с по-високо началство или просто убит. Чрез командния софтуер на Антон, включен на пълна мощ, Ковач и неговите хора открили екипа на Силви по следите в мрежата. Разбили вратите и поискали пълно подчинение.

Очевидно не го получили.

— Видях Ор да унищожава някого — продължи механично Ядви, унесена в спомените. — Всъщност зърнах само блясъка. Той крещеше всички да излизат. Аз носех храна от бара. И дори не…