Разбудени фурии

Морган Ричард

— И все пак дойде да ме измъкнеш от лапите на Харлановия род. Мобилизира Кои и другите.

— Дойдох за Силви Ошима.

Тя вдигна вежда.

— Тъй ли?

— Да, тъй.

Ново мълчание. На борда на катера Бразил изчезна в салона. Зърнах само края на движението, но ми се стори рязко и раздразнено. Видях, че Вирджиния Видаура ме гледа.

— Тогава — казах аз на жената, която се смяташе за Надя Макита, — значи само съм си губил времето с теб.

— Да. И аз така смятам.

Може би се ядоса, но не й пролича. Само сви пак рамене, стана, усмихна се някак странно и тръгна по огрения от залеза кей, хвърляйки

погледи надолу към мътната вода. По-късно я видях да разговаря с Кои, но престана да ми досажда до края на пътуването.

Като крайна цел фермата не представляваше нищо особено. Приличаше на групичка грамадни балони, закотвени сред П-образните руини на поредната изоставена балираща станция. Всъщност преди появата на комбайните мястото бе работило като независимо белотревно пристанище, но за разлика от останалите, където спряхме, не беше продадено на големите корпорации и бездействаше от едно поколение насам. Радул Сегешвар бе получил развалината като частично заплащане на комарджийски дълг и едва ли се бе зарадвал, виждайки придобивката. Но след това се захвана на работа, ремонтира занемарената станция в подчертано старинен стил и я разшири върху останките на някогашното търговско пристанище, използвайки най-модерни технологии за водно строителство, задигнати чрез един предприемач от Нова Пеща, който му дължеше услуги. Сега комплексът можеше да се похвали с малък бардак за подбрана публика, изискано казино, а кървавото сърце на всичко това, където клиентите получаваха тръпка, на каквато не можеха да разчитат в по-цивилизована среда, бяха бойните ями.

Когато пристигнахме, из станцията се вихреше купон. Хайдуците се гордеят със своето гостоприемство и Сегешвар не представляваше изключение. Беше разчистил един от покритите докове в края на старата станция, за да предложи храна и напитки, приглушена музика, ароматни факли от истинско дърво и грамадни вентилатори, които да раздвижват блатния въздух. Красиви мъже и жени, поканени или от бардака горе, или от някое новопещенско студио на Сегешвар за холопорно, обикаляха насам-натам с отрупани подноси и оскъдно облекло. Потта им бе изкусно оформена на фигури по голата плът и ароматизирана с подбрани феромони, зениците им зееха широко от някакъв опиат, намеквайки тънко, че са на разположение. Едва ли беше идеалната обстановка за сборище на неоквелисти, но допусках, че Сегешвар може да го е направил нарочно. Никак не си падаше по политиката.

Във всеки случай на кея царуваше мрачно настроение, преливащо много бавно в наркотична отпуснатост, която не доведе до нищо друго, освен сълзлива сантименталност и затруднения в говора. Нямаше начин да бъде иначе след жестоката, кървава реалност на акцията срещу обкръжението на Мици Харлан и последвалите престрелки по тесните улички на Ню Канагава.

Мери Адо, обгорена от бластерен лъч, вдига със сетни сили пистолета към гърлото си и натиска спусъка.

Даниъл, разкъсан от рояк шрапнели.

Андреа, момичето, което бе довел на плажа, размазана на пихтия, когато командосите взривяват вратата, за да нахълтат.

И още мнозина, непознати или незапомнени, умират по други начини, за да може Кои да се измъкне със заложницата.

— Уби ли я? — попитах го аз в един миг на затишие, преди да се напие.

Бяхме чули новината, докато пътувахме на юг със скатоловеца — подло убийство на невинна жена от квелистки злодеи, но заглавията щяха да са същите

и ако Мици Харлан беше гръмната от някой непредпазлив командос.

Той се загледа оттатък кея.

— Естествено, че я убих. Казах, че ще го направя. Те знаеха.

— Истинска смърт?

Той кимна.

— Не че има някаква полза. Вече сигурно са я презаредили от дистанционното копие. Едва ли е загубила повече от четирийсет и осем часа живот.

— А нашите загуби?

Погледът му още се рееше отвъд кея за балиране. Сякаш виждаше Адо и другите в примигващата светлина на факлите — зловещи призраци край празненството, които не можеха да бъдат прогонени с никакви количества пиене или наркотик.

— Адо сама си пръсна приставката, преди да умре. Видях я. Другите… — Той сякаш леко потръпна, но може да беше от вечерния вятър над Зоната, или пък просто сви рамене. — Не знам. Вероятно са ги прибрали.

Беше излишно да изричаме на глас логичния извод. Ако Аюра бе прибрала приставките, сега техните собственици бяха подложени на виртуален разпит. Измъчвани до смърт, ако трябва, после пак заредени в същата виртуална среда, за да се повтори всичко отново. Докато кажат всичко, което знаят, а после може би още и още — като отмъщение, че са дръзнали да вдигнат ръка срещу член на Първата фамилия.

Допих чашата си и парливият вкус на алкохола отпрати тръпка по раменете и гръбнака ми.

— Е, дано да си е заслужавало.

— Да.

Повече не разговарях с него. Тълпата ни раздели и аз попаднах в един ъгъл със Сегешвар. Той прегръщаше с всяка ръка по една бледа, козметично красива жена — и двете еднакво покрити с искрящ кехлибарен муселин като чифт увеличени марионетки. Изглеждаше щедро настроен.

— Харесва ли ти купонът?

— Все още не. — Взех от подноса на един минаващ келнер курабийка с наркотик и я захапах. — Но и това ще дойде.

Сегешвар се усмихна леко.

— Трудно е да ти угоди човек, Так. Искаш ли да се порадваш на приятелите си в клетките?

— Не точно сега.

Неволно погледнах през задръстената с мехури лагуна към мястото, където бяха бойните ями. Добре познавах пътя и едва ли някой щеше да ме спре, но в момента някак не ми се струваше важно. Освен това по някое време миналата година бях открил, че щом веднъж проповедниците бъдеха убити и заредени в тела на пантери, мисълта за страданията им се превръщаше просто в студена и отчайващо абстрактна идея. Беше невъзможно да гледам как грамадните чудовища с мокри гриви се хапят и разкъсват в бойните ями, и още да виждам в тях хората, които бях върнал от смъртта, за да ги накажа. Може би, ако психохирурзите имаха право, те вече не съществуваха в истинския смисъл на думата. Може би ядрото от човешко съзнание бе изчезнало за броени дни, погълнато от крещящия мрак на безумието.

В един задушно влажен следобед аз стоях на стръмните трибуни над една от ямите, обкръжен от тропаща, ревяща тълпа, изправена на крака, и усетих как отмъщението се разтапя като сапун в ръцете ми, разтапя се и се изплъзва, колкото и да го стискам.

След това престанах да ходя там. Само предавах мозъчните приставки на Сегешвар и го оставях да прави с тях каквото си иска.

Сега той ме гледаше с вдигнати вежди в светлината на факлите.

— Добре де. Дали пък не мога да те заинтересувам с отборни спортове? Искаш ли да дойдеш в гравитационния гимнастически салон с Илза и Маюми?