Разбудени фурии

Морган Ричард

— И трябва ли това да ме притеснява?

Свих рамене.

— Просто изяснявам фактите.

— Защото преди два дни ми каза, че не съм Надя Макита. Сега изведнъж ме обвиняваш за нещо, което е сторила преди триста години. Крайно време е да решиш в какво вярваш, Ковач.

Извъртях поглед към нея.

— Разговаряла си с другите?

— Те ми казаха истинското ти име, ако за това питаш. Разказаха ми и защо толкова те е яд на квелистите. Заради онзи палячо Джошуа Кемп, с когото си се сблъскал.

Пак се обърнах към връхлитащите

вълни.

— Не съм се сблъскал с Кемп. Пратиха ме да му помагам. Да организирам шибаната победоносна революция на една кална топка, наречена Санкция IV.

— Да, казаха ми.

— Точно това ме пратиха да направя. Додето като всеки друг скапан революционер, с когото съм имал работа, Джошуа Кемп се превърна в най-гнусен демагог, по-лош и от онези, които се мъчехме да свалим. И дай да си изясним още нещо, преди да те засипят с куп неоквелистки обяснения и оправдания. Онзи палячо Кемп, както го нарече, извърши всичките си чудовищни действия, включително и ядрени бомбардировки, в името на скапаната Квелкрист Фолкънър.

— Ясно. Значи искаш да ме обвиниш и за постъпките на един психопат, който е взел назаем името ми и някои мои мисли векове след смъртта ми. Струва ли ти се честно?

— Хей, нали искаш да си Квел? Свиквай.

— Говориш тъй, сякаш имам някакъв избор.

Въздъхнах. Погледнах ръцете си върху перилата.

— Доста си разговаряла с другите, нали? Какво ти пробутаха? Революционна необходимост? Подчинение пред Хода на историята? Какво? Кое му е смешното, по дяволите?

Усмивката изчезна, заменена от крива гримаса.

— Нищо. Ти пропускаш най-важното, Ковач. Не разбираш ли, че няма значение дали наистина съм онази, за която се мисля? Добре, да речем, че съм само призрак, калпава карикатура на Квелкрист Фолкънър. Има ли разлика? Докъдето мога да стигна, вярвам, че съм Надя Макита. Какво ми остава, освен да живея нейния живот?

— Може би трябва да върнеш тялото на Силви Ошима.

— Е, точно в момента не е възможно — повиши глас тя. — Нали?

Погледнах я в очите.

— Не знам. Възможно ли е?

— Мислиш си, че я държа там долу? Не разбираш ли? Не става така. — Тя сграбчи кичур сребриста коса и го подръпна. — Не знам как да управлявам тази гадост. Ошима познава системите далеч по-добре от мен. Когато Харланитите ни плениха, тя се оттегли там и остави тялото на автопилот. Тя прати мен обратно горе, когато дойдохте за нас.

— Тъй ли? А тя какво прави междувременно? Играе си на спящата красавица? Разчиства си данните? Не ме разсмивай!

— Не. Тя скърби.

Сепнах се.

— За какво?

— А ти как мислиш? За това, че всички от нейния екип загинаха в Драва.

— Глупости. Тя нямаше връзка с тях, когато загинаха. Мрежата се беше скапала.

— Да, така е. — Жената пред мен въздъхна дълбоко. Гласът й стана по-тих и напевен, сякаш за да ми обясни по-добре. — Мрежата била прекъсната, нямало как да се свърже. Тя ми го каза. Но приемащата система

съхранила всеки миг от смъртта им и сега ако отвориш погрешна врата, всичко излита с писък насреща. Тя е в шок от преживяното. Знае го и докато не се възстанови, ще остане укрита на безопасно място.

— Тя ли ти каза?

Стояхме очи срещу очи, разделени само от половин метър морски вятър.

— Да, тя ми каза.

— Не ти вярвам, по дяволите.

Няколко секунди тя продължи да ме гледа в очите, после извърна глава. Сви рамене.

— Какво вярваш, си е твоя работа, Ковач. Доколкото разбрах от Бразил, ти просто търсиш лесни мишени, за да си изкарваш на тях гнева срещу живота. Това е много по-лесно, отколкото един опит за градивна промяна, нали?

— О, майната ти! С тия вехти тъпотии ли ще ме залъгваш? Градивна промяна? Това ли беше Разселването? Градивно? Това ли очаквахте от съсипването на Ню Хок?

— Не, не очаквахме това. — За пръв път видях болка по лицето пред мен. Спокойният й глас изведнъж натежа от умора и в този момент бях поти готов да й повярвам. Почти. Тя стисна с две ръце парапета и поклати глава. — Изобщо не трябваше да е така. Но нямахме избор. Трябваше да наложим насила глобална политическа промяна. Срещу жестока съпротива. Нямаше начин те да отстъпят властта си без бой. Мислиш ли, че се радвам задето стана така?

— Значи е трябвало да планирате по-добре — казах спокойно аз.

— Тъй ли? Е, ти не беше там.

Мълчание.

За момент си помислих, че ще ме напусне, за да потърси по-дружелюбна компания, но тя остана. Високомерната й забележка отшумя, а „Ангелски огън“ продължаваше да се носи по сбръчкана морска повърхност с едва ли не самолетна скорост. С тих ужас осъзнах, че корабът връща една легенда при нейните правоверни поклонници. Ролята на героя в историята. След няколко години щяха да пеят песни за този кораб и неговото пътуване на юг.

Но не и за този разговор.

Това поне ми помогна да повдигна крайчетата на устните си в лека усмивка.

— Хайде сега аз да те питам кое му е смешното, по дяволите — обади се кисело жената до мен.

Тръснах глава.

— Просто се чудех защо предпочиташ да разговаряш с мен, вместо да висиш при онези твои обожатели, неоквелистите.

— Може да обичам предизвикателствата. Може би не си падам по хоровите хвалебствия.

— Значи идните няколко дни ще ти бъдат много досадни.

Тя не отговори. Но второто й изречение все още звънтеше из главата ми в съзвучие с нещо, което ме бяха карали да чета като малък. Беше от военните дневници, набързо надраскано стихотворение от времето, когато Квелкрист Фолкънър не бе имала много време за поезия. Стихотворение, превърнато в сълзлива елегия от гласа на калпавия четец и от училищната система, която искаше да зарови Разселването като печална и безсмислена грешка. Квел разбира как ужасно е сбъркала, но вече е късно да стори друго, освен да скърби: