Разбудени фурии

Морган Ричард

— Би трябвало да лежиш — казах й аз, когато се приближи.

— Да, но не ме улучиха където трябва. Затова не лежа. Стига, Ковач, не ми досаждай.

— Добре де. — Пак се загледах във водата. — Някакви вести?

Тя поклати глава.

— Не, но Ошима е будна. Пита за теб.

За момент рибките долу се замъглиха пред погледа ми. После отново се проясниха. Продължих да ги гледам и да държа перилата.

— Ошима? Или Макита?

— Е, зависи в какво искаш да вярваш, нали?

Кимнах навъсено.

— Значи все още се смята за…

— В момента да.

Погледах рибките още малко.

После изведнъж се изправих и завъртях глава към стълбичката на салона. Усетих как устните ми се изкривиха от неволна гримаса. Тръгнах напред.

— Ковач.

Раздразнено се озърнах към Трес.

— Да, какво?

— Карай по-кротко. Тя не е виновна, че застреляха Иса.

— Права си.

Долу, в една от предните каюти, носителят на Силви Ошима лежеше подпрян на възглавници върху двойната койка и гледаше през илюминатора. По време на цялото ни трескаво бягство покрай бреговете на архипелага и докато се криехме в Елтеведтем, тя бе спала дълбоко, само на два пъти я разбудиха пристъпи на кошмари, през които се мяташе и бръщолевеше откъси от машинен код. Когато успееше да се откъсне от кормилото и радара, Бразил я подсилваше с кожни хранителни лепенки и пневмоинжекции. За останалото имаха грижа венозните системи. Сега грижите най-сетне даваха резултати. Трескавите петна по бузите й бяха избледнели, а дишането й ставаше по-нормално. Лицето й си оставаше болнаво и бледо, но вече имаше изражение, а дългата рана на бузата заздравяваше. Жената, която се смяташе за Надя Макита, ме погледна през очите на своя носител и разтегна устни в измъчена усмивка.

— Привет на Мики Тръпката.

— Здрасти.

— Бих станала, но ми е забранено. — Тя кимна към креслото, вградено в една от стените на каютата. — Защо не седнеш?

— Добре ми е и така.

За момент погледът й стана по-напрегнат, може би преценяващ. В начина, по който го стори, имаше нещичко от Силви Ошима — малко, но достатъчно, за да усетя как всичко в мен се свива. После тя заговори, лицето й се промени и нещото изчезна.

— Доколкото разбрах, скоро ще трябва да тръгваме — каза тя. — Пеш.

— Може би. Ако питаш мен, имаме още няколко дни, но всичко е въпрос на късмет. Снощи мина въздушен патрул. Чухме ги, но не се приближиха дотолкова, че да ни видят, а не могат да летят със сложна сканираща апаратура за телесна топлина или електронна активност.

— А… значи в това отношение нищо не се е променило.

— Орбиталните ли? — Кимнах. — Да, продължават да работят в същите параметри, както когато ти…

Не довърших. Махнах с ръка.

— Както са правили винаги.

Нов изпитателен поглед. Аз също я гледах.

— Кажи ми — рече накрая тя. — Колко време е минало. От Разселването, имам предвид.

Поколебах се. Имах чувството, че прекрачвам праг.

— Моля те. Трябва да знам.

— Около триста години местно време. — Пак махнах с ръка. — Някъде към триста и двайсет.

Не ми трябваше емисарска проницателност, за да разбера какво става зад очите й.

— Толкова много — прошепна тя.

Животът прилича на морето. Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.

Евтината моряшка мъдрост на Джапаридзе хапеше болезнено. Няма

значение дали си прост бияч от Седемпроцентните ангели или едра риба от Харлановия род. Някои неща оставят еднакви белези по всекиго. Та ако ще и да си проклетата Квелкрист Фолкънър.

Или да не си.

Карай по-кротко. Тя не е виновна.

— Не знаеше ли? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Не знам, сънувах го. Може би знаех, че е минало много време. Мисля, че те ми казаха.

— Кой ти каза?

— Аз… — Тя млъкна. Леко вдигна ръце от завивката и пак ги отпусна. — Не знам. Не помня.

Пръстите й се свиха в безсилни юмруци върху леглото.

— Триста и двайсет години — прошепна тя.

— Да.

Тя дълго лежа, проумявайки жестоката истина. Отвън шумяха вълните. Открих, че неусетно съм седнал в креслото.

— Повиках те — каза внезапно тя.

— Да. Бързай, бързай. Получих съобщението. После спря да се обаждаш. Защо?

Въпросът сякаш я върна на земята. Очите й се разшириха, после погледът й отново хлътна навътре.

— Не знам. Знаех… — Тя се изкашля. — Не, тя знаеше, че ще дойдеш за мен. За нея. За нас. Тя ми каза.

Приведох се напред.

— Силви Ошима ли ти каза? Къде е тя?

— Тук някъде. Вътре.

Жената на койката затвори очи. За около минута имах чувството, че пак е заспала. Бих напуснал каютата, бих се качил горе на палубата, но там нямаше нищо, което да искам. После очите й изведнъж пак се отвориха и тя кимна, сякаш току-що бе получила потвърждение за нещо.

— Там… — Тя преглътна с усилие. — Там има място. Като прастар затвор. Редици килии. Стълби и коридори. Там има неща и тя казва, че ги хващала, както се хваща гърбун от яхта. Или може би както се хваща болест? Като сенки, слети сенки. Виждаш ли някакъв смисъл?

Помислих си за командния софтуер. Спомних си какво бе казала Силви Ошима, докато пътувахме към Драва.

… интерактивни кодове на миминтите, опитващи да се размножават, машинни системи за проникване, атаки на изкуствени личности, остатъци от предавания и какво ли не още. Аз трябва да мога да поема всичко това, да го прегледам, да го използвам и да не допусна какъвто и да било пробив към мрежата. С това се занимавам. Отново и отново. Но колкото и съвършени да са почистващите системи, част от боклука остава. Трудни за унищожаване кодове, следи. Призраци на неща, които вече не съществуват. Долу, под защитата, лежат слоеве, за които дори не ми се мисли.

Кимнах. Запитах се какво ли трябва, за да се измъкнеш от подобен затвор. Що за човек — или същество — трябва да бъдеш, за да успееш.

Призраци на неща.

— Да, виждам смисъл. — И преди да успея да се удържа, добавих: — Значи оттам идваш, Надя? Ти си нещо, което е уловила?

За миг по изпитото лице се изписа ужас.

— Григорий — прошепна тя. — Там има нещо, наречено Григорий.

— Какъв Григорий?

— Григорий Ишии. — Тя едва шепнеше. После самовглъбеният ужас отлетя, изчезна и тя ме погледна изпитателно. — Не вярваш, че съм истинска, нали, Мики?