Разбудени фурии

Морган Ричард

Те идват при мен с „Доклад за успех“, но аз виждам само промени — тела изгорени; Те идват при мен с „Постигнати цели“, но аз виждам само провала, кръвта ни пролята; Те идват при мен и, мамка им, пеят хвалебствия в хор, но аз виждам само цената.

Много по-късно, докато скитах с новопещенските банди, аз случайно открих нелегално копие на оригинала, прочетен пред

микрофона от самата Квел няколко дни преди финалния щурм срещу Милспорт. В мъртвешката умора на онзи глас чувах всяка сълза, която училищният вариант се опитваше да изтръгне от нас с евтини емоции, но зад сълзите се криеше нещо далеч по-дълбоко и по-могъщо. Там, в една набързо надута барака нейде из покрайнините на архипелага, обкръжена от войници, обречени на Истинска смърт или нещо още по-лошо в близките дни, Квелкрист Фолкънър не отхвърляше цената. Захапваше я като строшен зъб, забиваше я в плътта си, за да не забрави. И никой друг да не забрави. За да няма тъпи балади и химни за революцията, както и да завърши тя.

— Разкажи ми за Протокола „Квалгрист“ — подхвърлих аз по някое време. — Онова оръжие, дето си го продала на якудза.

Тя трепна. Не ме погледна.

— И това знаеш, а?

— Научих от Плекс. Но той не беше наясно с подробностите. Задействала си нещо, което убива хора от Харлановия род, нали?

Тя се загледа към водата.

— Много искаш — рече накрая. — Очакваш да ти доверя такова нещо.

— Защо? Обратимо ли е?

Тя пак замълча.

— Не ми се вярва. — Думите бяха толкова тихи, че едва ги дочух през вятъра. — Намекнах им, че има код за изключване, та да ме оставят жива, докато се мъчат да го открият. Но не вярвам, че може да бъде спряно.

— Какво е?

Този път тя ме погледна и гласът й стана по-твърд.

— Генетично оръжие. По време на Разселването доброволци от Черните бригади приеха тяхната ДНК да бъде видоизменена, за да го носят. Омраза към Харлановата кръв на генетично ниво, задействана чрез феромони. Беше свръхмодерна технология, току-що излязла от изследователските лаборатории в Драва. Никой не знаеше дали ще успее, но Черните бригади искаха да нанесат удар дори и от гроба, ако се провалим в Милспорт. Нещо, което поколение след поколение да се връща и да преследва Харланитите. Оцелелите доброволци щяха да го предадат на децата си, а те на своите.

— Много мило.

— Беше война, Ковач. Мислиш ли, че Първите фамилии не предават на потомството си управленческата матрица? Мислиш ли, че не втълпяват една и съща увереност в превъзходството на рода поколение след поколение?

— Да, може би. Но не на генетично ниво.

— Сигурен ли си? Знаеш ли какво става в клонинговите банки на Първото семейство? Какви технологии са постигнали и вградили в себе си? Какви мерки са взели за увековечаване на олигархията?

Помислих си за Мери Адо и всичко, което бе отхвърлила по пътя си към Вчира Бийч. Не я обичах много, но тя заслужаваше по-справедлив класов анализ.

— Защо просто не ми обясниш как действа това скапано нещо? — глухо изрекох аз.

Жената в носителя на Ошима сви рамене.

— Мисля, че ти казах. Всеки, който носи видоизменените гени, притежава вграден инстинкт за насилие срещу хора от Харлановия род. То е като генетичния страх на маймуните от змии, като инстинктивната реакция на гърбуните спрямо сянка от криле върху водата. Феромоните, излъчвани от човек с Харланова кръв, задействат импулса. След това вече е само въпрос на време и личност — в някои случаи носителят реагира веднага, обезумява и убива когото докопа. Друг вид личност може да изчака и да планира по-внимателно. Някои дори

могат да се опитат да устоят на импулса, но това е като секса, като инстинкта за конкуренция. В крайна сметка биологията побеждава.

— Генетично кодиран бунт. — Аз кимнах замислено. Обземаше ме зловещо спокойствие. — Е, това навярно е естествено следствие от принципа на квелкристията. Да отлетиш по вятъра, да се укриеш и да излезеш наяве едно поколение по-късно. Ако нищо не излезе, вербуваш децата и внуците си, та да излязат на бой няколко поколения по-късно. Това се казва преданост. Как тъй Черните бригади не са го използвали?

— Не знам. — Тя унило подръпна ревера на якето, което й бе дала Трес. — Малцина знаеха кода за достъп. А и трябваше да минат няколко поколения, преди да си струва да го задействат. Доколкото разбрах от приятелите ти, повечето бойци от Бригадите са били преследвани и унищожени, след като аз… След края. Може би не е останал никой.

Пак кимнах.

— Или пък никой от оцелелите не е посмял да го стори. В края на краищата идеята е ужасна.

Тя ми хвърли уморен поглед.

— Това беше оръжие, Ковач. Всички оръжия са ужасни. Мислиш ли, че да превърнем кръвта на Харлановия род в мишена е по-лошо от ядрените удари, които нанесоха при Мацуе? Четирийсет и пет хиляди души се превърнаха в пара само защото някъде там имаше квелистки скривалища. Искаш да си говорим за ужасни неща? На Ню Хокайдо видях цели градчета, унищожени от правителствените сили с хоризонтални шрапнели. Стотици заподозрени, екзекутирани с бластерен изстрел в приставката. Това не е ли ужасно? Нима Протоколът „Квалгрист“ е по-безобразен от системата на икономическо потисничество, заради която краката ти гният в белотревните ферми, изхрачваш си дробовете в текстилните фабрики, хващаш се за разклатен камък и се пребиваш, докато береш вишефрукти — и всичко това само защото си се родил беден.

— Говориш за условия, които не съществуват вече триста години — меко я поправих аз. — Но не е там работата. Не ми е мъчно за Харланитите. Говоря за горките нещастници, чиито прадеди от Черните бригади са решили да ги вербуват на клетъчно ниво много поколения преди да се родят. Наречи ме старомоден, но обичам сам да решавам кого и кога да убия. — Помълчах, после пак бръкнах в раната. — А доколкото съм чувал, и Квелкрист Фолкънър е имала същите предпочитания.

Един километър пенести сини вълни прелетяха под нас. Гравитационната система на левия извънбордов двигател бръмчеше едва доловимо.

— Защо говориш така? — прошепна най-сетне тя.

Свих рамене.

— Защото е твое дело.

— Това беше квелистко оръжие. — Стори ми се, че долавям отчаяние в думите й. — Само с това разполагах. Мислиш ли, че е по-лошо от наемна армия? Мислиш ли, че е по-лошо от клонираните бойни носители, в които Протекторатът зарежда войниците си, за да убиват без състрадание и угризение?

— Не. Но мисля, че като идея противоречи на думите: Няма да ви моля да се биете, да живеете или да умрете за една кауза, която предварително не сте разбрали и възприели като своя собствена воля.

— Знам! — Сега ясно се чуваше как гласът й пресеква. — Мислиш ли, че не знам? Но какъв избор имах? Бях сама. Почти непрестанно бълнувах, сънувах живота на Ошима и… — Тя потрепери. — И други неща. Не знаех кога ще се събудя и какво ще открия наоколо, понякога не знаех дали изобщо ще се събудя. Не знаех с колко време разполагам, понякога дори не знаех дали съм истинска. Имаш ли представа какво е?

Ръцете й стискаха парапета тъй яростно, че кокалчетата на пръстите побеляха. Гледаше океана, но едва ли го виждаше.