Разбудени фурии

Морган Ричард

— Хей, Микулаш!

Озърнах се. Към нас се задаваше друг мъж, приблизително на същата възраст.

— Привърши ли да досаждаш на горкия човек? — попита весело новодошлият. Имаме да чистим корпус, мой човек.

— Да, тъкмо се канех да дойда.

— Не му обръщайте внимание — каза новодошлият с широка усмивка. — Мисли си, че познава всекиго, и ако види непознато лице, непременно трябва да разбере чие е. Но вече е разбрал, нали?

Усмихнах се.

— Да, в общи линии.

— Така си и знаех. Аз съм Тойо. — Човекът протегна здрава, мазолеста десница. — Добре дошъл в Кураминато. Може пак да се видим, ако поостанете.

— Да,

благодаря. Ще се радвам.

— А засега трябва да тръгваме. Приятно ми бе да си поговорим.

— Да — потвърди Микулаш и се изправи. — Приятно ми бе да си поговорим. И помислете за онова, което ви казах.

— Може да си помисля. — Един последен пристъп на недоверие ме накара да го спра, докато се обръщаше. — Кажете ми нещо. Как разбрахте, че не съм от скатоловния кораб?

— А, това ли. Ами, гледахте моряците, сякаш ви е много интересно какво правят. Никой не гледа собствения си кораб толкова внимателно. Прав бях, нали?

— Да. Добро попадение. — Вътре в мен трепна нишка на облекчение. — Може пък наистина да ставате за полицай. Нова професия. И то съвсем праведна — да ловите лошите хора.

— Хей, това е идея.

— Не — възрази приятелят му. — И да ги хване, ще се държи прекалено добре с тях. Мек е като лайно. Дори жена си не може да стегне.

Докато двамата излизаха, наоколо избухна всеобщ смях. Аз също се разсмях. Оставих смеха постепенно да премине в усмивка, сетне изчезна и тя, оставяйки само лекото облекчение.

Наистина не се налагаше да го убивам.

Изчаках половин час, после небрежно излязох от бараката и тръгнах към кея. По палубите и надстройката на скатоловеца все още имаше хора. Погледах няколко минути и накрая един моряк слезе по предното мостче към мен. Лицето му не беше дружелюбно.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Да — казах аз. — Пейте химн за мечтите велики, над Алабардос превърнати в прах. Аз съм Ковач. Другите са в хотела. Предай на капитана. Потегляме, щом се стъмни.

Глава 36

Както повечето кораби от този тип, скатоловецът „Ангелски огън“ изглеждаше зла и коварна машина. Представляваше нещо средно между военен кораб и огромен състезателен скутер, комбиниращ остър като бръснач кил и невероятна гравиподемност, създавана от двата извънбордови двигателя. Още от пръв поглед личеше, че е създаден за безумни скорости и пиратство. Слонските скатове и техните по-дребни събратя са бързи във водата, но което е по-важно, месото им се разваля, щом остане необработено за по-дълго време. Ако ги замразиш, можеш да изкараш добри пари, но ако си достатъчно бърз, за да откараш улова на големите рибни търгове в най-важните центрове като Милспорт, това вече е голям удар. Корабостроителите на Харлановия свят разбираха тази идея и работеха в съответствие с нея. Мълчаливо се подразбираше, че най-добрите слонски скатове живеят и се размножават в акватории, запазени изключително за Първите семейства. Бракониерството там беше сериозно престъпление, а ако искаш да бягаш, корабът ти трябва да е не само бърз, но и нисък, труден за засичане с радар или с просто око.

Ако бягаш от правоохранителните органи на Харлановия свят, не е зле да си намериш скатоловец.

На вторият ден след потеглянето, вече уверен, че

сме се отдалечили от Милспортския архипелаг и нито една въздушна машина няма достатъчен обсег, за да прелети над нас, аз излязох на палубата, облакътих се на перилата отляво и се загледах как океанските вълни преминават под мен. Вятърът хвърляше в лицето ми пръски пяна и в същото време усещах как събитията прелитат главоломно, твърде бързо, за да ги осъзная. Миналото със своя товар от смърт оставаше зад кърмата, отнасяйки вариантите и решенията, които бе твърде късно да пробвам.

Емисарите ги разбират тия неща.

Изневиделица зърнах изящното ново лице на Вирджиния Видаура. Но този път нямаше глас в главата ми, нямаше демонстративна преподавателска самоувереност. Май от този призрак вече нямаше да дочакам помощ.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания?

Гласът долетя през шума на вятъра и плисъка на прорязваните вълни. Погледнах надясно към централната палуба и я видях да се подпира до стълбичката, облечена с гащеризон и яке, които бе взела назаем от Сиера Трес. От напрегнатата поза изглеждаше болнава и нестабилна. Вятърът отмяташе сребристата коса от лицето й, но по-тежките нишки я удържаха надолу като мокро знаме. Очите й бяха като тъмни дупки върху бледото лице.

Мамка му, още един призрак.

— Защо не? Заповядай.

Тя се изкатери по стълбичката. В движение изглеждаше по-силна, отколкото докато стоеше. Когато стигна до мен, по устните й трептеше иронична усмивка, а гласът й прозвуча твърдо в насрещния вятър. Лекарствата на Бразил бяха превърнали раната върху бузата й в бързо изчезващ белег.

— Значи не възразяваш да си поговориш с една имитация?

Веднъж в Нова Пеща се надрусах здравата с виртуална проститутка при опит — неуспешен, разбира се — да преодолея вградената й програма за изпълнение на желанията. Тогава бях много млад. Друг път, вече не толкова млад, след кампанията на Адорасион, седнах пиян да си бъбря с един армейски изкуствен интелект на забранени политически теми. А на Земята веднъж се натрясках със свое копие. Което в крайна сметка е все едно и също.

— Не го смятай за голяма промяна — казах аз. — В момента съм готов да разговарям с когото и да било.

Тя се поколеба.

— Спомням си много подробности.

Гледах морето и мълчах.

— Чукахме се, нали?

Океанът бучеше под нас.

— Да. На два пъти.

— Помня… — Ново дълго мълчание. Тя извърна глава. — Ти ме прегръщаше. Докато заспивах.

— Да. — Нетърпеливо махнах с ръка. — Това са все нови неща, Надя. Само дотам ли стигаш?

— Трудно е. — Тя потръпна. — Има зони, места, където не мога да стигна. Като заключени врати. Като пристройки в главата ми.

Искаше ми се й кажа: Да, това е ограничителната система на виртуалната личност. Сложена е, за да не се побъркаш.

Вместо това попитах:

— Спомняш ли си човек на име Плекс?

— Да, Плекс. От Текитомура.

— Какво си спомняш за него?

Изражението й изведнъж стана гневно, сякаш само за миг си бе сложила маска.

— Че беше евтин посредник на якудза. Маниери на фалшив аристократ и душа, продадена на гангстерите.

— Много поетично. Всъщност си е съвсем истински аристократ. Някога прадедите му са били придворни доставчици. Разорили се по време на твоята революционна война.