Разбудени фурии

Морган Ричард

Под лунната светлина покрай нас мина пиротехнически шлеп, бързащ да заеме позиция за изстрелване по-навътре в Пролива. Задната палуба беше отрупана с купища пакети, мрежи и бутилки хелий. По парапетите покрай предната настройка се бяха струпали силуети, които размахваха ръце и изстрелваха в нощта сигнални ракети. Докато се разминавахме, оттам долетя пресеклив вой на сирена, изпълняваща грубо подобие на Харлановия химн.

Честит рожден ден, мръснико.

— Ковач?

Беше Сиера Трес. Не бях усетил кога се

е приближила, което говореше много или за нейните умения да се промъква, или за моята липса на съсредоточеност. Надявах се да е първото.

— Добре ли си?

Позамислих се.

— Не ти ли изглеждам добре?

Тя отвърна с лаконичен жест и седна на съседното кресло. Дълго време мълча и ме гледа.

— Е, какво става с хлапето? — попита накрая Сиера. — Копнеж по отдавна загубената младост, а?

— Не. — Врътнах палец на юг. — Скапаната ми, отдавна загубена младост е нейде там и се мъчи да ме убие. С Иса не става нищо. Не съм някакъв шибан педофил.

Ново дълго мълчание. Пиротехническият шлеп се отдалечи в сумрака. Разговорите с Трес винаги бяха толкова мудни. При други обстоятелства това би ме подразнило, но сега, в покоя преди полунощ, ми се стори удивително освежаващо.

— Според теб откога са пуснали онзи вирус подир Нацуме?

Свих рамене.

— Трудно е да се каже. Питаш дали е било дългосрочно следене, или капан, заложен специално за нас?

— Да, ако предпочиташ.

Тръснах пепелта и се загледах в огънчето на пурата.

— Нацуме е легенда. Вярно, полузабравена, но аз го помня. Значи го помни и моят двойник, нает от Харланитите. Той вероятно вече знае, че съм разпитвал из Текитомура и съм разбрал, че държат Силви в Рила. Знае и какво ще направя, щом имам тази информация. За другото трябва само мъничко емисарска интуиция. Ако е надушил — да, тогава може би е заръчал да пуснат вирусни псета подир Нацуме в очакване да се покажа. С възможностите, които има в момента, не би било трудно да се съставят две фиктивни личности с фалшиви препоръки от някой друг манастир на Отрицателите.

Смукнах пурата, вдъхнах дълбоко лютивия дим и пак го издишах.

— Но пък, от друга страна, може Харлановият род да следи Нацуме много отдавна. Те не си падат по прошката, а онова негово изкачване ги направи за смях, макар че си беше просто една квелскаутска лудория.

Сиера мълчеше и гледаше напред.

— В крайна сметка изводът е един и същ — каза тя.

— Да, така е. Знаят, че идваме. — Странно, като го казах на глас, неволно се усмихнах. — Не знаят точно къде и как, но ни очакват.

Загледахме се в корабите наоколо. Изпуших пурата докрай. Сиера Трес седеше мълчалива и неподвижна.

— Предполагам, че на Санкция IV е било трудно — каза по някое време тя.

— Правилно предполагаш.

Този път не й отстъпих в играта на мълчание. Метнах угарката зад борда и извадих от джоба си още две пури. Предложих й едната, но тя поклати глава.

— Адо те упреква — каза Сиера. — И някои други. Но не и Бразил, струва ми се. Той май те харесва. Винаги

те е харесвал.

— Е, аз съм симпатяга.

По устните й трепна усмивка.

— Така изглежда.

— Това пък какво означава?

Тя се загледа над предната палуба на тримарана. Усмивката бе изчезнала, заменена от обичайното й котешко спокойствие.

— Видях те, Ковач.

— Къде си ме видяла?

— Видях те с Видаура.

Думите увиснаха между нас. Засмуках яростно пурата и се укрих зад димна завеса.

— И хареса ли ти видяното?

— Не бях в стаята. Но ви видях да влизате. Според мен не отивахте на работна закуска.

— Да. — Споменът за виртуалното тяло на Вирджиния, притиснато до моето, разбуди тръпка в долния край на корема ми. — Не беше работна закуска.

Ново мълчание. Приглушени басови ноти откъм светлинките в южния край на Канагава. Мариканон пълзеше нагоре да догони Дайкоку в североизточното небе. Докато плавахме бавно на юг, чувах тънкото, почти ултразвуково свистене на далечния водовъртеж.

— Бразил знае ли? — попитах аз.

Сега бе неин ред да вдигне рамене.

— Нямам представа. Ти каза ли му?

— Не.

— А тя?

И пак мълчание. Спомних си гърления смях на Вирджиния и острите шрапнели на трите изречения, с които тя прогони моите опасения и отвори шлюзовете.

Джак не се впечатлява от тия неща. Та това дори не е реално, Так. А той така или иначе няма да разбере.

Бях свикнал да й вярвам безпрекословно сред бомбени взривове и бластерен огън на седемнайсет различни свята, но тук нещо не ми звучеше логично. Също като всички нас, Вирджиния Видаура бе свикнала с виртуалната среда. Да твърди, че е нереална, приличаше на увъртане.

Мамка му, беше си много реално, докато го правехме.

Да, но когато свърши, ти беше все тъй набъбнал от хормони и сперма, както в началото. Не беше по-реално от ония неща, дето си ги фантазираше за нея като зелен новобранец.

Хей, и тя взе участие.

След малко Сиера стана и се протегна.

— Видаура е забележителна жена — подхвърли загадъчно тя и се отдалечи към кърмата.

Малко преди полунощ Иса прекъсна връзката с автоматичния контрол на транспорта из Пролива и Бразил пое кормилото на открития мостик. Обикновените фойерверки вече избухваха из целия небосвод над Милспорт като внезапно изникващи зелени, златисти и розови холограми. Почти всяко островче и всяка платформа разполагаше със свой арсенал, а на по-големите парчета суша като Канагава, Данчи и Тадаймако батареите бяха във всеки парк. Дори някои кораби в Пролива се бяха запасили — над няколко от най-близките яхти се издигаха на пиянски зигзаги пъстроцветни фойерверки, други използваха за целта сигнални ракети. По общия радиоканал сред музика и празнични шумове някакъв тъп репортер описваше всичко това.