Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
— Господарю Интеф! — извиках аз толкова високо, че сам се стреснах от гласа си. — Каква чест е за нас да присъстваш на репетицията. Ще ти бъда дълбоко признателен за всякакви съвети и предложения… — говорех каквото ми дойдеше на ума, за да прикрия смущението си и да предупредя влюбените в палатката зад мен.
И в двете успях повече, отколкото сам очаквах. Двамата се разделиха бързо, стреснати от неочаквания гост, и аз усетих как въздухът под краката ми леко се раздвижва, когато Танус вдигна и пусна платнището, за да се скрие там, откъдето се беше появил.
Във всеки друг момент господарят Интеф щеше да разбере измамата, която, да си призная, беше доста неумела. Беше способен да
— Скъпи Таита — почти шептеше той. — Какво чуват ушите ми? От първото действие на утрешното представление си отменил сцените, които наредих да бъдат включени. Никога не би ми минало през ума, че можеш да се покажеш толкова самонадеян. И ето, че бих целия този път в жегата само да се уверя със собствените си очи, дали наистина е така.
Знаех, че е безсмислено да се правя на неразбрал и смирено склоних глава, опитвайки се да изглеждам дълбоко разочарован.
— Грешиш, господарю. Не съм аз този, който нареди да се извършат въпросните промени. Беше Негово Светейшество, главният жрец в храма на Озирис…
Но той не ме изслуша докрай.
— Да, разбира се, че е бил той, но не и преди ти да го подкокоросаш. Мислиш, че не сте ми ясни двамата с този дърт фъфльо? През целия му живот не му е хрумнало нещо по-оригинално, докато при теб е точно обратното.
— Господарю! — не се съгласявах аз.
— Какво измисли този път? Пак ли някой от онези сънища, които боговете ти пращат точно когато най-много ти изнася? — попита господарят ми, а тихият му глас ми напомни за шумоленето на свещените кобри, изпълващи целия храм.
— Господарю! — правех се на невинен, макар че на лековерния жрец бях пробутал тъкмо историята за това, как самият Озирис, приел образа на черен гарван, ме е посетил в съня ми, за да се жалва от проливането на кръв в храма му.
Жрецът не беше обелил и дума против реалистичната сценка, която господарят Интеф искаше да вмъкне в представлението, за да зарадва фараона. Реших да прибягна до сънищата едва след като разбрах, че за нищо на света не бих могъл да разубедя господаря си. Би ми било направо непоносимо да участвам в ужасиите, които той беше заповядал да се извършат в първото действие. Разбира се, знам, че някои дивашки народи на изток извършват човешки жертвоприношения пред боговете си. Чувал съм за каситите, които живеят между Тигър и Ефрат, че имали обичай да хвърлят новородени в горящи пещи. Хора, пътували с търговските кервани из онези далечни страни, са ми разправяли за жестокостите, които се извършвали в името на божествата, като например избиването на девици с надеждата за добра реколта или обезглавяването на военнопленници пред статуята на триглавия им бог.
Но ние, египтяните, сме цивилизован народ и почитаме богове, въплъщаващи мъдростта и справедливостта, а не кръвожадни чудовища. Бях се опитал да убедя в това господаря си. Посочих му, че досега един-единствен път фараон е извършил човешко жертвоприношение: когато в храма на Сет Менотеп 1 е прерязал гърлата на седемте разбунтували се принца и е разсякъл на парчета телата им, за да ги изпрати до управителите на всяка от номите като предупреждение. Историята още помнеше, и то с отвращение това деяние. Менотеп и до днес е известен като „Кървавият цар“.
1
Менотеп — Ментухотеп I или II, според различни справочници, е бил фараонът на Тина, който около 2040 г. пр. Христа разгромява Хераклеополския претендент и създава Средното царство. Нищо чудно обаче легендата за седемте принца да е плод на авторовата фантазия. — Б.пр.
— Но това не е човешко жертвоприношение — възрази господарят ми. — А просто екзекуция на човек, който си я заслужил, само че извършена по различен начин. Не можеш да отречеш, скъпи Таита, че смъртното наказание винаги е било съставна, и то твърде важна част в нашето правосъдие. Тод е крадец. Взимал е от царската хазна и затова трябва да умре, дори само като назидание за останалите.
Звучеше доста убедително, само дето много добре знаех, че той не се интересува ни най-малко от възцаряването на справедливостта, ами просто гледа да опази собствените си съкровища и да направи впечатление на фараона, който много обичаше театъра и подобните религиозни сценки. Така че не ми оставаше друго, освен да посънувам малко вместо добрия стар жрец. Но ето, че господарят Интеф отново ми разкри прекрасните си зъби в завладяваща усмивка, от която кръвта ми се вледени, а космите по врата ми настръхнаха.
— Един малък съвет — приближи той лице до моето. — Предлагам ти тази нощ да те споходи нов сън и богът, който те е навестил миналия път, да си промени мнението относно предложените от мен сцени и да се откаже от инструкциите си към главния жрец. Ако ли пък случайно боговете замълчат, нищо чудно пак да му се отвори работа на Расфер — можеш да вярваш на думите ми.
След това господарят ми се обърна, оставяйки ме едновременно повече от радостен, задето не е разкрил любовниците, и доста покрусен, че ще трябва да се примиря с грозното зрелище, което настояваше да покажем пред публиката.
Все пак репетицията малко ме посъживи, защото представлението се очертаваше доста успешно. Лострис беше обзета от такова щастие и вдъхновение след срещата си с Танус, че в очите ми изглеждаше наистина божествена, а младежът със своята младост и сила беше същинско въплъщение на Хор.
Естествено излизането на сцената на моя Озирис доста ме смущаваше, като се замислех за участта, която господарят Интеф му беше отредил. Ролята на Озирис се играеше от красив мъж на средна възраст, който заемаше висок пост в двореца, преди да го заловят, че бърка в хазната на господаря Интеф, за да издържа някаква млада и скъпа куртизанка, в която бил влюбен. Никак не се гордеех с факта, че именно моята проверка на сметките разкри на бял свят злоупотребите му.
Господарят ми го беше освободил от тъмницата, където той очакваше присъдата си, за да изиграе бога на подземния свят. Беше му обещал, че ако се справи с ролята си на Озирис, повече няма да се занимава със случая. Нищо неподозиращият Тод не знаеше каква заплаха се крие в това предложение и затова сега участваше в репетицията с нескрит ентусиазъм, вярвайки, че ще бъде помилван. Нямаше как да знае, че междувременно господарят ми тайно е подписал смъртната му присъда и я е предал на Расфер, който освен че изпълняваше функциите на царски джелатин, но и беше моят избор за бога Сет в скромната ни пиеска, макар че идеята за двойната му роля вечерта на официалното представление пред фараона принадлежеше изключително на господаря ми. И затова, колкото и да бе подходящ за ролята на Сет Расфер, дълбоко съжалявах, че съм избрал точно него. Докато ги наблюдавах двамата с Тод как репетират първата сцена, неволно потръпвах при мисълта за това, което ще се случи на другия ден.