Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
След репетицията имах приятното задължение да придружа господарката си обратно до двора на женските покои. Превъзбудена, тя не спираше да говори за невероятните събития, които се бяха случили през деня, както и за ролята, която Танус беше изиграл в тях.
— Видя ли го как само призова великия бог Хор и той мигновено му се притича на помощ? Сигурно Хор му е обещал пълната си подкрепа, не мислиш ли? И никога няма да позволи да ни се случи зло, вече съм убедена в това.
Така тя продължи през целия път с щастливите си измислици. Нито дума повече за раздяла и самоубийство. Как бързо се обръща вятърът на любовта!
— След всичко, което Танус извърши днес, след като спаси царската ладия, навярно си е спечелил благоволението на фараона,
Трябваше да се съгласявам с всяка от мечтите й за безгрижното бъдеще и не ми бе позволено да си тръгна, преди да запомня поне дузина любовни послания до Танус, които да му предам лично.
Когато най-накрая изтощен се прибрах в стаята си, се оказа, че и там напразно се надявам да намеря почивка. Почти всички роби се бяха насъбрали да ме чакат, не по-малко развълнувани и словоохотливи от господарката ми. И те искаха да чуят мнението ми за събитията от деня и най-вече за това, как Танус е спасил царската ладия и колко важно би могло да се окаже това. Бяха се скупчили около мен на терасата над реката и докато хранех домашните си любимци, всеки от тях се опитваше да привлече вниманието ми.
— Стари братко, вярно ли е, че Танус е извикал самия бог на помощ и Хорус се е намесил веднага? Ти видял ли си го с очите си? Някои твърдят дори, че самият бог се е появил в образа на сокол и е кръжал над главата му, за да го закриля. Вярно ли е?
— Вярно ли е, Ах, че фараонът е обявил Танус за Спътник на фараона и му е дал петстотин акра плодородна земя на брега на реката като награда?
— Стари братко, говорят, че оракулът от храма в пустинята на Тот, бога на мъдростта, е направил хороскоп на Танус. Оракулът казал, че той ще бъде най-великият боец в историята на Египет и че някой ден фараонът ще му окаже почести по-високи, отколкото на всеки друг.
Сега ми е забавно да си спомням за тези брътвежи и да си казвам как и най-невероятните предположения се сбъдват. Но тогава просто отпратих натрапниците си с престорена строгост.
Докато се опитвах да заспя, се замислих над това, че населението на Луксор и Карнак е приело Танус дълбоко в сърцата си, но и че това може да му донесе повече неприятности, отколкото радости. Славата и популярността неизменно пораждат завист сред върхушката, а и симпатиите на тълпата са непостоянни и лесно се насочват от един към друг. Хората често изпитват удоволствие от това да осмеят и да свалят от пиедестала идолите, които са им омръзнали, удоволствие не по-малко от онова, когато са ги издигали.
Много по-сигурно и безопасно е да живееш тихо и незабележимо — тъй както винаги съм се опитвал да живея аз.
На шестия ден от празненствата, следобед, фараонът напусна имението си посред царските земи извън пределите на Карнак и Луксор и съпроводен от тържествено шествие, се насочи по опасания със статуи на лъвове церемониален път към храма на Озирис на брега на Нил. Огромната колесница, в която се возеше, беше толкова висока, че хората, струпали се от двете страни на пътя, трябваше да проточат вратовете си, за да го видят върху златния му трон, когато той отминаваше бавно, влачен от двадесет снежнобели вола с големи рога, украсени с венци. Тежките колела на колесницата жестоко стържеха по камъните, оставяйки неизличими следи по тях.
Процесията се водеше от стотина музиканти — някои с лири и арфи, други — с цимбали и барабани, трети — с дрънкала и кречетала или пък надуващи рогове от антилопа орикс или муфлон. След тях вървеше хорът на стоте най-изящни гласове в цял Египет, възпяваш в химни фараона и бога Озирис, когото той въплъщаваше. Естествено начело на хора стоях аз. Зад гърба ни пристъпваше почетната охрана от полка на Синия крокодил, командвана лично от Танус. Когато той преминаваше гордо изправен, обкичен с пера и покрит с лъскави доспехи, тълпата го поздравяваше. Момите пък пищяха неистово
Зад почетната охрана беше моят господар с висшите си служители, а след него благородниците заедно с жените и децата си; нататък следваха войниците от полка на Сокола и чак след тях тържествено се поклащаше внушителната колесница на фараона. Изобщо в шествието участваха няколко хиляди от най-богатите и влиятелни личности в Горното царство.
Щом наближихме храма на Озирис, всички жреци се наредиха пред входа му върху стъпалата между високите колони, за да посрещнат фараона Мамос. Храмът наскоро беше пребоядисван и барелефите по външните стени блестяха ослепително с ярките си цветове. В нишите около тях бяха поставени знамена, които сега се развяваха, образувайки същински облак от весели краски.
Когато стигна долния край на стълбата към храма, фараонът слезе от колесницата си и величествено заизкачва стоте стъпала. От двете му страни се беше подредил хорът. Аз бях застанал на петдесетото стъпало и така имах възможност внимателно да огледам своя владетел за няколкото секунди, в които той минаваше покрай мен.
Вече бях имал случай да го опозная добре, защото ми е бил пациент, но бях забравил колко е нисък — така де, нисък за един бог. Не стигаше дори до рамото ми. Двойната корона му придаваше далеч по-представителен вид. Беше прибрал ръце пред гърдите си, както го изискваше ритуалът, и с тях държеше жезъла и камшика — символи както на царската му власт, така и на божествената му природа. Както и преди, забелязах, че ръцете му са гладки и неокосмени — почти женски, а и краката му са тънки. Носеше пръстени върху всички пръсти на ръцете и краката; над лактите си беше окачил амулети, а на китките си носеше гривни. Масивната плочка от червено злато върху гърдите му бе инкрустирана с разноцветен фаянс, изобразяващ бога Тот с перото на истината. Това украшение беше същински шедьовър на златарството и в продължение на почти петстотин години най-малко седемдесет фараони са го носили.
Под двойната си корона фараонът беше напудрен в бяло и лицето му изглеждаше като на мъртвец. Очите му бяха очертани в гарваново черно, а на устните му имаше пурпурно червило. Под дебелия пласт грим лицето му издаваше раздразнение, а тънките му устни се присвиваха от досада. Очите му нервно шаваха във всички посоки — както можеше и да се очаква, ако се замисли човек.
Основите под краката на великата египетска династия се разклащаха все повече и повече, царството беше разцепено и разтърсвано от беди и нещастия. Дори и боговете си имат своите тревоги. Някога владенията на фараона се разпростираха от морето — при седемте ръкава на делтата, чак до Асуан и първия праг на Нил на юг; това беше най-могъщата империя на света. Но сегашният владетел и неговите предшественици бяха оставили властта да им се изплъзне и сега по границите гъмжеше от врагове, които като хиените, чакалите и лешоядите вдигаха врява до небесата в очакване да се нахвърлят върху трупа на нашия Египет.
На юг се събираха черните орди на Африка, на север, покрай брега на голямото море — пиратските морски народи, а надолу по течението на Нил — легионите на самозвания фараон. На запад дебнеха коварните бедуини и хитрите либийци, докато от изток изглеждаше, че с всеки нов ден прииждат нови пълчища неприятели, чиито имена хвърляха в ужас един народ, който след толкова много поражения все по-малко вярваше в силите си. Асирийци и миди, касити, урарти и хети непрекъснато ни заплашваха.
Каква полза можехме да извлечем ние от достиженията на древната си цивилизация, ако тя не бе способна да се противопостави на опасностите? Как да се съпротивляваме на дивата сила на варварите, на жестокостта им, на неутолимата им жажда да грабят и плячкосват? Сигурен бях, че този фараон не е с нищо по-способен от своите предшественици и не би могъл да върне на народа си изгубената слава. Та той не можеше дори да си осигури наследник.