Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
След известно време се показа и първата галера от главната част на флотилията. На нея бяха аристократите от обкръжението на фараона с жените им. След това се показа друга, а отзад идеха галери и лодки от всякакъв вид и големина. Те се носеха като кошер пчели по течението. Някои бяха товарни съдове и върху тях бяха слугите и робите от двореца заедно с всевъзможните боклуци и джунджурии, които дворът носеше със себе си; имаше и лодки с добитък и птици за кухнята, както и весело нашарени ладии, които или пренасяха съкровищата и мебелите от двореца, или пък возеха разни благородни и не чак толкова люде, които се принуждаваха през цялото пътуване да се лашкат на всички страни и блъскат едни други, без да им мине дори през ум
Най-накрая тромаво се заклатушка и ладията на фараона и крясъците на тълпата се издигнаха до небето. Огромният плавателен съд, най-големият, построен от човешка ръка, бавно се насочваше към каменния кей пред двореца на моя господар, където всички го очаквахме.
Имах достатъчно време, за да го огледам и да се замисля колко много напомня тази ладия — с размерите, формата и начина, по който я управляват, на днешното състояние на родния Египет — Египет, такъв какъвто беше в дванадесетата година от управлението на фараона Мамос, осми с това име и също така осми в рода си — най-слабият владетел от тази слаба династия, която от десетилетия едва се крепеше. Царската ладия беше на дължина колкото пет бойни галери, но височината и ширината й бяха в такава лоша пропорция, че дразнеха естетическия ми вкус. Огромният корпус на кораба бе нашарен с ярки цветове, каквато беше модата тогава, а главата на Озирис, поставена на носа, беше обкована с истинско злато. Но с приближаването му можеше добре да се види, че шарките са избледнели, а отстрани коритото на много места се е покрило с кафяви ивици от изпражненията на екипажа.
Насред палубата се издигаше висока кабина — личните покои на фараона, която беше съвсем необмислено построена от тежки кедрови дъски и до такава степен я бяха наблъскали с обемисти мебели и предмети, че затрудняваше плаването на ладията. На върха на смехотворната постройка, зад натруфените перила, обкичени със свежи лилии, под балдахин от грижливо ощавени кожи на газели, майсторски съшити една за друга и покрити с изрисуваните образи на най-главните божества, сам и величествен седеше фараонът. На краката си носеше сандали от златен филигран, а робата му беше от толкова изящен лен, че отразяваше слънчевата светлина както летните облаци. На главата му бе високата двойна корона: бялата на Горен Египет с главата на богинята-лешояд Нехбет, и червената — с главата на богинята-кобра Буто, покровителка на Делтата.
Въпреки че носеше червената корона, истината беше, че този обичан наш владетел беше изгубил Делтата преди десетина години. В нашето бурно време Долен Египет се управляваше от друг фараон, който също носеше двойната корона — такава, каквато му се искаше да бъде. Той бе смъртен враг на нашия владетел и постоянните му войни срещу нас изстискваха и от двете царства златото и кръвта на младежите им. Египет беше разделен и разкъсван от вътрешни борби. Повече от хиляда години история всеки път се е получавало така, когато мантията на фараона се е носела от слаби мъже. Властта се нуждаеше от мъж, силен, смел и мъдър, който да държи здраво в ръцете си двете царства.
За да обърне тромавия съд при това течение и да го насочи към кея пред двореца, капитанът би трябвало преди това да се доближи повече до отсрещния бряг. Така той би могъл да използва цялата ширина на Нил и би завил с лекота. Но явно не бе преценил правилно силата на вятъра и на течението и затова започна да обръща, както си беше по средата на реката. Ладията започна величествено да се извръща, килвайки се тежко на една страна, защото горещият пустинен вятър беше подхванал високата кабина върху палубата като платно. Половин дузина мъже се бяха разшетали по долната палуба и така здраво налагаха гребците, че чак
Настървявани от ударите, гребците натискаха върху веслата, колкото сили имаха, и около кораба водата сякаш закипя. По сто весла от двете страни и всяко се блъскаше с другото, без да има кой да определи някакъв ритъм. Ругатните и крясъците на гребците се смесваха с наставленията на четиримата кормчии, които се бореха с дългото кормилно гребло отзад. В същото време на кърмата Нембет, престарелият адмирал, който беше капитан на кораба, или рошеше с пръсти дългата си, сива брада, или пляскаше с ръце, обхванат от безпомощно вълнение.
Високо над тази врява и суматоха седеше фараонът, неподвижен като статуя, откъснат от живота край себе си. Да, наистина това беше нашият Египет.
В един момент обаче се оказа, че ладията излиза извън контрол и притисната като в капан от силното течение и силния насрещен вятър, вместо да се приближи успоредно към брега, тя започна да се извръща перпендикулярно на каменния кей и да се насочва право срещу нас. И капитанът, и екипажът изглеждаха безпомощни както да изпълнят докрай маневрата и да обърнат ладията успоредно на течението, така и да я спрат, преди да се е врязала в гранитните блокове.
Когато множеството разбра какво ще се случи, радостните възгласи на брега утихнаха и от двете страни на Нил се възцари гробно мълчание, а виковете и врявата по палубите на огромната ладия се засилиха.
Но после внезапно всички погледи се обърнаха надолу по течението, където „Дъхът на Хор“, изоставяйки строя, начело на който стоеше, се обърна назад и с помощта на веслата си, разперени във въздуха като криле, се понесе срещу ладията. Греблата се спускаха във водата и се издигаха над нея, завъртаха се във въздуха и отново се потапяха — и всичко това в съвършен синхрон. С такава скорост галерата се беше насочила право срещу носа на царската ладия, че хората поеха дълбоко въздух от вълнение и наоколо сякаш се понесе шепотът на вятъра из тръстиките. Изглеждаше, че сблъсъкът между двата кораба е неизбежен, но в последния момент Танус вдигна високо юмрук над главата си. Като един човек и двете редици гребци обърнаха пълен назад, а човекът на кормилото го натисна с все сила, за да спре инерцията.
„Дъхът на Хор“ се закова на място, а след това полека заотстъпва назад пред тромавия ход на ладията.
Двата съда се докоснаха толкова леко, сякаш са се целунали, и за миг кърмата на „Дъхът на Хор“ почти се изравни с главната палуба на ладията.
Тогава Танус застана върху фалшборда на високата кърма. Беше свалил сандалите и бронята и захвърлил оръжията си, а около кръста си беше завързал тънко ленено въже. После той скочи над бездната между двата кораба.
Сякаш събудена от дрямка, тълпата мигновено се раздвижи. Ако сред нея се намираше, макар и един, който да не познава Танус, от този миг той никога нямаше да го забрави. Разбира се, младежът вече си беше спечелил известна слава във войните срещу легионите на узурпатора от Долен Египет. Единствено войниците му обаче познаваха неговата смелост. А чутото никога няма такава тежест, каквато има видяното със собствените очи.
И така, пред погледите на фараона, на царската флотилия и на цялото население на Карнак той прескочи от едната палуба на другата с ловкостта на леопард.
— Танус! — сигурен съм, че господарката ми Лострис първа извика името му, но аз веднага я последвах.
— Танус — изревах и скоро всички около мен подеха: „Танус! Танус! Танус!“, сякаш пееха възхвала на някое новоизгряло божество.
Щом скочи върху палубата на царската ладия, Танус веднага хукна към носа й и започна да издърпва въжето. За него войниците от галерата бяха завързали друго, по-дебело, което преметнаха през борда. Потънал в пот, той се бореше с тежестта му и лека-полека го изтегляше върху палубата.