Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
Когато се събудих призори, неприятното чувство на страх все още не ме беше напуснало. Дори обичайното ми къпане в хладните води на Нил не помогна. Забързах обратно към покоите си, където две момчета ме чакаха, за да ме намажат с благовонно масло и да срещат косата ми. Не мога да понасям новата мода сред аристокрацията всички да се гримират. Мисля, че кожата и цветът на лицето ми нямат нужда от допълнителни грижи, но господарят настояваше и робите му да си слагат грим, а тази сутрин имах особени причини да му угаждам.
И въпреки че образът ми в огледалото ми вдъхна известна увереност, нямах апетит на закуска. Бях първият от цялото
Докато очаквах всички да се съберат, наблюдавах как сините рибарчета спокойно се разпореждат наоколо. Аз самият бях проектирал водната градина и лично наглеждах нейното построяване. Тя представляваше прекрасно съоръжение от канали и изкуствени езерца, които преливаха едно в друго. Изящните растения, които красяха градината, бяха донесени от всички краища на царството ни, че и от по-далеч, и омайваха погледа с невероятната си пъстрота. В езерцата можеха да се открият стотици различни видове риба, улавяни от риболовците във водите на Нил, но техният състав постоянно трябваше да се попълва заради безобразията на сините рибарчета.
Господарят Интеф се наслаждаваше на гледката, която представляваха тези птици, когато кръжаха във въздуха и блестяха на слънцето като скъпоценни камъни, а след това мълниеносно се спускаха към повърхността, вдигайки цял фонтан около себе си, за да се издигнат също така светкавично към слънцето с парченце сребриста плът в човките. Според мен самият той се смяташе, че е като тях, че е ловец на хора, и гледаше на птиците като на свои събратя. Затова и никога не позволи на градинарите да ги пропъдят.
Лека-полека се събраха всички от двора. Повечето от тях бяха несресани и все още се прозяваха. Господарят Интеф беше ранобуден и предпочиташе да свърши с държавните работи, преди да е настанала обедната жега. Затова сега, при първите слънчеви лъчи, ние покорно очаквахме неговото появяване.
— Тази сутрин е в добро настроение — ми прошепна дворцовият управител, като застана до мен, и аз леко се обнадеждих. Може би все пак щях да избягна тежките последствия от неразумното си обещание пред Лострис.
По някое време се разшумяхме и раздвижихме, досущ като тръстики при повея на речния бриз, и към нас се присъедини и господарят Интеф.
Ходеше, изпълнен с достолепие, а маниерите му бяха на човек, познал сладостите на живота — и имаше защо, след като се знаят почестите и могъществото му. На врата си носеше Златото на възхвалата, огърлицата от червено злато, докарано чак от мините в страната Лот, която фараонът му бе окачил със собствените си ръце. Сега той вървеше предшестван от своя певец — безкрако джудже, избрано заради безформеното си тяло и гръмогласието си, чиято единствена задача беше да възхвалява името на господаря си. Той обичаше да се обгражда със странни личности, независимо дали са красиви или уродливи. Подскачайки върху дървените си протези, джуджето напяваше целия дълъг списък на титлите и почестите на господаря ни.
— Гледайте, ето я Опората на Египет! Приветствайте Пазителя на водите на Нил! Поклонете се пред Спътника на фараона!
Всички тези звания му бяха дадени лично от фараона и повечето налагаха определени задължения. Като пазител на водите например той трябваше да наглежда нивото на реката, както и придошлата вода при периодичните й разливи — задължение, което съвсем естествено беше прехвърлено на предания и неуморим роб Таита.
Половин година бях прекарал с инженерите и математиците, за да измервам и дълбая скалистите брегове на Асуан, така че водната маса, издигнала се над тях, да бъде винаги правилно изчислявана и обемът на разлива да може да се предвижда. По този начин можех да предскажа каква ще бъде реколтата с месеци предварително. Което от своя страна помагаше на управниците отрано да се подготвят за задаващия се глад или изобилие и да вземат необходимите мерки. Фараонът беше останал много доволен от работата ми и на господаря Интеф бяха оказани нови почести и връчени нови възнаграждения.
— Подвийте колене пред номарха на Карнак и управителя на всичките двадесет и две номи на Горен Египет! Поздравете Господаря на некропола и Пазителя на царските гробници!
Тези пък титли правеха господаря ми отговорен за проектирането, построяването и поддържането на паметниците на всички покойни фараони заедно с все още живия. И както може да се очаква, тези задължения отново се прехвърляха върху раменете на изстрадалите роби. Посещението на господаря ми в гробницата на фараона предишния ден беше първото от миналите празненства в чест на Озирис. Иначе пак аз се трепех из праха и жегата, за да ругая или прикотквам безотговорните строители и нехайните зидари. Често съм съжалявал, задето разкрих напълно своите способности пред господаря.
Сега той ме набеляза с поглед, уж без да е имал нищо предвид. Жълтите му очи, в които се четеше жестокостта на леопарда, се кръстосаха с моите и той съвсем неуловимо ми кимна с глава. Щом ме подмина, аз пристъпих напред и се залепих за него. Както винаги, и сега за сетен път се удивих от високия му ръст и широките му рамене. Господарят ми беше изключително красив мъж с дълги, източени крайници и плосък, мускулест корем. В главата напомняше лъв, а косата му беше гъста и лъскава. По онова време той беше на четиридесет години, а почти двадесет от тях аз му бях роб.
Господарят Интеф поведе групичката ни към павилиона в средата на градината — със сламен покрив и без стени, за да се чувства прохладният вятър откъм реката. Разположи се с кръстосани крака върху плочките на пода пред ниската масичка, върху която стояха свитъци с укази, а аз заех обичайното си място зад него. Работният ден започваше.
На два пъти тази сутрин господарят ми леко се накланяше към мен. Не обръщаше глава, нито задаваше въпросите си на глас, но само по това движение разбирах, че иска да се посъветва с мен. Аз самият едва-едва мърдах устните си и прошепвах отговорите си толкова тихо, че никой друг, освен него не можеше да ги чуе, а и съвсем малко от присъстващите изобщо си даваха сметка, че двамата разговаряме.
Веднъж промърморих: „Лъже“, а втория път: „Ретик е по-подходящ за службата, а и е дарил пет златни пръстена за личната хазна на моя господар.“ Е, не споменах, че ако той получеше желания пост, щеше да има още един пръстен — за мен.
По пладне господарят разпусна всички служители и просители и поръча да му донесат обяда. За пръв път в този ден двамата останахме сами, ако не смятаме Расфер, който едновременно беше началник на дворцовата стража и официалният държавен екзекутор. Сега той беше на своя пост на входа на градината, откъдето можеше да вижда всичко, което се случва в павилиона, но нямаше как да подслушва разговора ни.