Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
Отсъствието му ми даваше още един ден, в който да измисля нещо и да подготвя стратегията си. Така или иначе онова принудено обещание, което направих пред двамата влюбени, гласеше, че ще говоря с него при първия сгоден случай, а той щеше да ми се предостави още на другия ден, когато господарят ми щеше да има съвещание.
Като се уверих, че господарката ми е в женските покои, забързах към собствените си покои в онова крило на двореца, което беше запазено само за специални служители и придружители на господаря.
Личният живот на господаря Интеф беше изпълнен с всякакви подлости и мръсотии, както и цялото му съществуване изобщо. Имаше осем жени, които му бяха
Доколкото бях осведомен, а аз бях осведомен за всичко, което се случва в двореца, и за много от това, което се случва извън него, господарят ми не беше посещавал жените си в последните петнадесет години. Зачеването на Лострис беше последният случай, когато той изпълни съпружеските си задължения. Сексуалните му влечения бяха насочени другаде. Та специалните му придружители, в чието крило живеех и аз, бяха просто една от многото сбирщини от млади момчета, каквито можете да откриете в цял Горен Египет, където в последните сто години педерастията е изместила лова на патици или на зверове като основно занимание на аристокрацията. А това беше още един симптом за развалата, която обзема прекрасната ни страна.
Аз бях най-възрастният сред избраниците. За разлика от много други, които биваха изпращани от господаря за продан на пазара за роби, щом физическата им красота започнеше да вехне или потъмнява, аз бях останал при него вече толкова години. С времето той се бе научил да ме цени заради качества съвсем различни от физическата красота. Не че тя бе изчезнала — напротив, с годините все повече привличах погледа. Не бива да считате тези ми думи просто като проява на жалка суета — решил съм в тези си бележки да описвам истината, само истината и цялата истина. Събитията, за които ви разказвам, са достатъчно забележителни, за да ми е нужна фалшива скромност.
Не, в онези дни господарят ми вече рядко ме търсеше за плътските си удоволствия — своеобразно пренебрежение, от което ни най-малко не се оплаквах. Когато все пак го правеше, искаше най-вече да ме накаже. Много добре знаеше каква физическа болка и унижение изпитвах при тези му злоупотреби. Въпреки че още като дете се бях научил да прикривам отвращението си и да симулирам удоволствие от перверзните, които той насила ме караше да върша, никога не съм успявал да го заблудя.
И колкото и странно да изглежда, погнусата и неприязънта, с които приемах тези противоестествени сношения, не намаляваха неговото удоволствие, по-скоро увеличаваха насладата му. Господарят Интеф, уви, не познаваше нито вежливостта, нито съчувствието. Стотици са момчетата-роби, които с годините са идвали при мен разплакани от жестоката болка, която господарят ми им е причинил при първата си любовна нощ с тях. Лекувал съм ги и съм се опитвал да ги утеша. Навярно затова сред робите ме знаят като Ах-Кер, което значи „по-големият брат“.
Така че може вече и да не бях любимата играчка на господаря си, но той ме ценеше много повече. За него аз бях най-различни неща: лекар и художник, музикант и писар, архитект и библиотекар, съветник и довереник, инженер и бавачка за дъщеря му. Не съм толкова наивен, че да вярвам в обичта или доверието му в мен, но си мисля, че доколкото му беше възможно, понякога той наистина ги изпитваше, или поне се мъчеше да ги изпитва. Ето защо Лострис беше настоявала толкова аз да защитя интересите й пред него.
Господарят Интеф не се интересуваше от дъщеря си, освен колкото да я опази като желана партия за всеки, който би могъл да си я позволи,
Разбира се, винаги съм се мъчел, доколкото ми е било възможно, да скрия от него истинските си чувства към Лострис, тъй като той само би ги използвал срещу мен при първия удобен случай. Винаги съм се старал да му внуша, че грижата за нейното здраве и възпитание представлява за мен просто едно досадно задължение, за което не съм ни най-малко признателен, както и че споделям собственото му отвращение и презрение към всичко женско. Не мисля някога да му е минало през ума, че, макар и лишен от мъжествеността си, продължавах да изпитвам естествените си влечения към другия пол.
Именно липсата на всякакъв интерес у господаря ми към неговата дъщеря понякога ме подтикваше да се поддам на увещанията й и да се подложа на такива рискове като приключението ни с „Дъхът на Хор“. Обикновено все ни оставаше някаква вратичка, през която да се измъкнем.
Тази вечер се прибрах рано в покоите си, където първата ми грижа беше порядъчно да нагостя любимците си. Любовта ми към птичките и животните понякога изненадва и самия мен. Живеех с цяла дузина котки — изразявам се така, защото никой никога не може да бъде убеден, че една котка е негова собственост. От друга страна, притежавах цяла сюрия породисти кучета. Двамата с Танус ги използвахме, за да ловим антилопи или лъвове в пустинята.
Дивите птици често навестяваха вкупом терасата пред стаята ми, за да се възползват от гостоприемството ми, като твърде нелюбезно се бореха коя да кацне на рамото ми или върху протегнатата ми длан. А най-смелите дори се бяха наумили да кълват храната си направо между устните ми. Опитомената ми газела имаше навика да се отърква в краката ми като котка, а двойката соколи ме поздравяваха с крясъците си от терасата, където ги бях настанил. Когато можехме, двамата с Танус ги взимахме със себе си в пустинята, където ги пускахме срещу гигантските дропли. Изпитвах истинско удоволствие да наблюдавам с каква бързина и грация се спускат върху жертвите си. Всеки, който се осмеляваше да ги погали, усещаше остротата на жълтите им нокти, но иначе и двата се държаха с мен като послушни врабчета.
Едва след като се бях погрижил за животните си, извиках един от робите в кухнята да ми донесе вечерята. Разположил се удобно на терасата, която гледаше към необятните зелени води на Нил, с удоволствие вкусих от прекрасното месо на див пъдпъдък, приготвен с мед и козе мляко специално за мен от главния готвач. От мястото си можех да гледам за ладията на господаря, която щеше да се появи откъм отсрещния бряг. И когато при залез-слънце забелязах да се белее над реката квадратното й платно, сърцето ми почти спря. Нищо чудно той да пратеше да ме извикат още същата вечер, а още нищо не бях измислил.
Но по-късно с облекчение чух как Расфер, началникът на дворцовата стража, зове любимеца на господаря ми — едно чернооко бедуинче, което беше на десетина години. Скоро след това из двореца се разнесоха протестите на наплашеното дете, което Расфер влачеше по коридора пред вратата ми към покоите на великия владетел. Колкото и често да бях чувал тези отчаяни викове, така и не можах да привикна с детските гласове и всеки път изпитвах позната болка. И все пак се почувствах по-скоро облекчен, задето не бях аз извиканият тази вечер. Трябваше ми здрав сън, за да изглеждам добре на сутринта.