Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
Зад гърба ми настъпи раздвижване и аз се обърнах. Флотилията на Танус имаше още работа. Галерите се бяха подредили като за бой, успоредно на брега, но на около петдесет крачки навътре — там, където започваше дълбокото, всяка от тях долепила носа си до кърмата на предната. На всеки съд по преградите бяха застанали мъже с харпуни.
Кръвта, както и изпадалите вътрешности бяха привлекли крокодилите. Не само от лагуната, но чак от главния ръкав на Нил те прииждаха, за да вземат участие в пиршеството. Мъжете с харпуните ги очакваха. Оръжията им представляваха дълги пръти, които имаха на върха си относително малки бронзови глави, коварно обкичени с шипове. На халки под металните глави бяха завързани здрави ленени въжета.
Майсторството на мъжете с харпуните беше наистина впечатляващо. Щом дългата, тъмна
Ударите не бяха силни: по-скоро изглеждаше, сякаш ловците само гальовно потупват зверовете с дългите си пръчки. Бронзовият накрайник беше остър като хирургически нож и целият потъваше под дебелата и защитена с огромни люспи кожа на влечугото. Ловците се целеха в задната част на врата му и толкова ловки бяха движенията им, че повечето пъти харпунът се забиваше точно в гръбначния мозък и чудовищата умираха веднага.
Но в редките случаи, когато ударът не беше точен, раненият крокодил изпадаше в такива яростни конвулсии, че имахме чувството сякаш водата изригва пред очите ни. Само с едно извъртане на харпуна металният накрайник се откачаше и оставаше забит дълбоко под бронираната кожа на звяра. Тогава четирима мъжаги грабваха въжето, завързано за него, и се мъчеха да усмирят побеснялата от болка жертва. Ако крокодилът се окажеше прекалено едър — а някои от тях на дължина бяха повече от четири пъти човешки ръст, тогава въжето се понасяше в бесен ритъм над водата, жулейки и наранявайки дланите на онези, които се опитваха на всяка цена да го задържат в ръцете си.
Случеше ли се това, дори изгладнелите тълпи на плажа прекратяваха пиршеството си, за да окуражат с викове и песни ловците, както и за да наблюдават отдалеч зрелището на борещия се за живота си крокодил и мъжете от лодките, които, ако въжето ни се скъсаше, падаха по гръб върху палубата. Но по-често въжето издържаше. Веднага щом ловците успееха да обърнат главата на влечугото към себе си, то повече нямаше как да се потопи и да заплува навътре към лагуната. Тогава въпреки бясната му съпротива звярът лека-полека биваше издърпан към кораба, където го очакваха други мъчители, въоръжени с тояги, които натрошаваха твърдия му като скала череп.
Когато убитите крокодили бяха изкарани на брега, аз също слязох от галерата, за да ги огледам. Някои от подчинените на Танус вече се бяха заели с одирането им.
Неговият полк бе получил почетното си название „гвардейци на Синия крокодил“ още от дядото на сегашния ни фараон, който също така им беше връчил знамето със Синия крокодил. Оттогава и бойните доспехи на войниците от полка се правят от люспестите кожи на тези дракони. Ако се обработят както трябва, те стават толкова здрави и издръжливи, че могат да защитят боеца както от стрела, така и от меч. От друга страна, тези брони са много по-леки от металните и понеже държат хлад, са особено подходящи за походи в пустинята. Самият Танус със своя шлем от крокодилска кожа, украсен с щраусови пера, както и с бронята си от същата кожа, грижливо излъскана и покрита с бронзови пластинки, може да внуши истински ужас у врага или пък да предизвика неудържимо желание у всяка девойка.
Докато измервах и записвах дължината и широчината на убитите крокодили и наблюдавах как специално нарочените войници ги одират, към тези страховити чудовища не изпитах и капчица от съчувствието си към изкланите преди това речни крави. Според мен никъде в природата не може да се открие по-отвратително създание, ако изключим може би отровните змии.
Погнусата, която ме обземаше все повече и повече, нарасна стократно, щом един от войниците разпори корема на най-едрото от тези гротескни същества и в калта се изсипаха смлените останки на младо момиче. Крокодилът беше погълнал наведнъж цялото му тяло от кръста нагоре. И въпреки че плътта на жертвата беше омекнала и се бе разкашкала от храносмилателните сокове, а от черепа надолу кожата се беше обелила, косата на момичето си стоеше непокътната, като грижливо сплетените плитки покриваха обезобразеното
Щом тези ужасии се разкриха, изведнъж се дочу сърцераздирателен писък. Една жена разбута войниците и се просна на колене край жалките останки. Започна да си дере дрехите и да нарежда:
— Детенцето ми! Мъничкото ми!
Беше същата жена, която предишния ден идва в двореца да съобщи за изчезналата си дъщеря. Служителите, които я бяха приели, бяха на мнение, че детето е било отвлечено и продадено в робство от банда разбойници, каквито тероризираха страната. Тези банди се бяха превърнали в могъща сила, като не се страхуваха да извършват грозните си деяния посред бял ден и пред самите порти на градовете. Служителите в двореца бяха отговорили на жената, че не са в състояние да направят нищо за дъщеря й, защото държавата бе безсилна спрямо тези разбойници.
Ето че веднъж подобни нерадостни твърдения се оказаха неверни. Майката бе разпознала детето си по украшенията. Аз самият бях покъртен от мъката на жената и пратих един от робите да намери отнякъде празна делва за вино. Въпреки че и жената, и детето й ми бяха непознати, не можах да сдържа сълзите си, докато помагах на нещастницата да събере останките на чедото си в делвата, за да им отреди прилично погребение.
Докато тя се изгубваше сред безгрижната тълпа гуляйджии с делвата под мишница, аз разсъждавах за съдбата на детето й. Въпреки всички погребални ритуали и молитвите, които майката щеше да прочете за своята дъщеря, и дори ако случайно тя можеше да си позволи баснословната сума за едно най-обикновено мумифициране, сянката му не би могла да постигне безсмъртието в Отвъдното. Защото за да успее да се пресели там, трябва преди балсамирането тялото да е цяло и непокътнато. Бях изпълнен със съчувствие към нещастната майка. Това е една от слабостите на характера ми, които не мога да преодолея — винаги преживявам тежко грижите и болките на всеки непознат, когото срещна. Би било по-лесно, ако имах по-студено сърце и по-цинична душа.
Както всеки път, когато нещо ме натъжава или обезсърчава, и сега посегнах към папируса и четчицата си и започнах подробно да описвам всичко, което се случваше около мен — написах за мъжете с харпуните, за безутешната майка, за одирането и разкъсването на парчета на убитите речни крави и на крокодилите върху пясъците край брега, за невъздържаността на пируващия народ.
Вече бяха доста онези, които, натъпкали се с месо или прекалили с бирата, бяха изпопадали по земята и здравата хъркаха, без да ги е грижа, че останалите ги подритват и настъпват. По-младите, които по-малко се стесняваха, танцуваха и се прегръщаха, или пък използваха падащия здрач или недостатъчното прикритие на храстите и изпотъпканите тръстики, за да се отдават на долните си страсти. Тази повсеместна развала беше просто един от симптомите на ширещата се из цялата страна болест и поквара. Навярно нямаше да бъде така, ако имахме силен фараон, а администрацията в Тива повече зачиташе морала и принципите на справедливостта. Простолюдието само подражава на онези, които стоят над него.
И колкото и да бях отвратен от това, което виждаха очите ми, пак се заех да го опиша съвсем съвестно и точно. И така измина цял час, в който аз, разположил се с кръстосани крака на кърмата на „Дъхът на Хор“, пишех и рисувах. Слънцето почти беше залязло, сякаш искаше да утоли жаждата си в голямата река, оставяйки само медночервени отблясъци върху водата и някакво слабо сияние като от дим на небето на запад, сякаш е подпалило тръстиките.
Тълпите на брега ставаха все по-диви и невъздържани. Проститутките добре си вършеха работата. Наблюдавах как една доста едра и закръгленичка служителка в храма на любовта, която носеше върху челото си отличителния яркосин знак на посестримите си, отвежда някакво мършаво моряче, на половината на ръста й, в сенките отвъд огньовете. Там тя свали дрехите си и му предложи тръпнещия си в очакване внушителен задник. Надавайки радостни възгласи, дребосъкът я възседна, както го правят кучетата, и само след секунди тя викаше от удоволствие не по-зле от него. Започнах да рисувам лудата им забава, но скоро съвсем притъмня и трябваше да прекратя тези си занимания за днес.