Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
Едва тогава си позволих да й се усмихна и да поема парчето гъше месо, което тя настоятелно ми предлагаше. Мръвката беше превъзходна, а и бирата беше първокласна. Но пак внимавах да не прекалявам с яденето, защото трябваше да си пазя фигурата, а и не можех да забравя онази забележка за апетита ми.
Флотилията на Танус се беше разпръснала из цялата лагуна, но започна бързо да се прегрупира. Някои от галерите като нас бяха получили сериозни повреди. Две се бяха сблъскали в разгара на гонитбата, а други четири бяха станали жертва на преследваните животни. Все пак всички бързо се събраха и заеха местата си в бойния ред. След което се наредиха
Когато всичко това свърши, флотилията се върна към първоначалния си ред и благодарение на умелото въртене на веслата го запази въпреки лекия бриз, който се бе появил неочаквано. Разбира се, все още никъде не се откриваше и следа от хипопотамите. Въпреки че от всяка галера бяха убили поне по един, а някои по два, дори по три, труповете на животните все още се криеха дълбоко в зелените води на лагуната. Знаех, че Танус е ядосан, защото „Дъхът на Хор“ не се беше показал най-добър и че продължителната схватка с хипопотама ни беше ограничила до едно-единствено животно. Беше свикнал винаги да се представя най-блестящо. Както и да е, днес не беше много въодушевен и затова скоро ни изостави, за да се заеме с поправките по корпуса.
Хипопотамът беше пробил отдолу коритото и в галерата нахлуваше доста вода, така че дъното й трябваше постоянно да се изгребва с кожените кофи. Бе доста досадно и принуждаваше повечето мъже, вместо да си гледат работата като бойци или гребци, да се занимават с това. Ето защо си казах, че ще е добре да измисля нещо по-практично.
И докато чакахме труповете на избитите животни да изплуват на повърхността, пратих една от робините да ми донесе кошницата, в която си държах пособията за писане. Поумувах малко и започнах да скицирам зародилата се в главата ми идея за механично изгребване на водата от дъното на боен кораб, докато той е в действие — метод, който не би изисквал усилията на половината екипаж. Беше на същия принцип както крайречните отводнителни системи. Реших, че спокойно биха могли с него да се занимават само двама души вместо дузина, както е с кофите.
Завърших скицата си и се замислих за удара, който беше причинил пробива в корпуса ни. Открай време тактиката, използвана при бой в реката, беше същата с тази на сухопътните сражения. Галерите застават успоредно и се обсипват едни други със стрели. По някое време се доближават повече, закачат се един за друг и всичко се решава със силата на меча. Капитаните внимават на всяка цена да избягнат сблъсъка с противниковия съд, защото на това, общо взето, се гледа като на неумение да се управлява галерата.
— А защо не… — мина ми изведнъж през ума и започнах да рисувам галера с подсилен нос. Малко по-късно, когато идеята ми започна да се оформя, прикачих на въпросния нос точно на височината на повърхността рог — подобен на този на носорога. Щяхме да го издяламе от твърдо и жилаво дърво и да го обковем с бронз. Насочен напред и леко надолу, той щеше да се забие право в корпуса на другия плавателен съд и да го отпори точно в средата. Толкова се бях залисал в заниманията си, че не
Естествено беше му нужен само миг, за да разбере какво ми е хрумнало. Навремето, когато баща му загуби цялото си състояние, бях опитал всичко да му намеря богат покровител, който да му помогне да стане писар в някой храм, където да продължи образованието си. Защото твърдо вярвах, че с моя помощ той имаше всички изгледи да се превърне в един от големите умове на Египет; може би дори щеше да достигне славата на Имхотеп, който преди около хиляда години беше проектирал първите пирамиди в Сакра.
Но както можеше да се очаква, усилията ми се оказаха безплодни, защото същият онзи скрит враг, чиято злоба и коварство бяха съсипали бащата, сега правеше всичко възможно да прегради пътя и пред сина. Никой в цялата страна не можеше да преодолее гибелното му влияние. Затова помогнах на Танус да влезе в армията. И за собствено вътрешно разочарование, както и напук на всичките ми страхове, че няма да се справи, трябваше да си призная, че тъкмо това е призванието му. А освен това той самият беше избрал военното поприще за свой път в живота — посочен още в първия ден, когато беше застанал с дървен меч в ръка срещу останалите деца.
— Крастите на Сет да ме хванат дано! — плесна се той по челото, като прегледа рисунките. — Ти с твоята четчица струваш повече от десет дружини войници!
Навикът му да светотатства с името на великия бог Сет винаги ме е притеснявал. Защото, макар и двамата с него да сме чеда на Хор, смятам, че не бива да се засягат другите божества в египетския пантеон. Аз например никога не подминавам светилище, без да се помоля или да извърша малко жертвоприношение, независимо колко скромен и незначителен е онзи, на когото е посветен. За мен това си е проява на благоразумие и презастраховане за бъдещето. Човек си има достатъчно врагове сред хората, за да си търси и сред боговете. Аз гледам по-скоро да угаждам на Сет, защото той ме плаши. Подозирам, че Танус знае това и нарочно говори такива неща, за да ме дразни. Но както и да е, топлотата, с която той ме похвали, ме накара скоро да забравя смущението си.
— Как ти хрумна? — попита той. — Ето, аз съм войник и днес видях всичко, което си видял и ти. Защо тогава същите идеи не идват на мен?
И двамата мигом се впуснахме в оживен разговор относно проектите ми. Разбира се, Лострис не можеше да стои настрана дълго време и скоро се присъедини към нас. Робините й бяха изсушили и сресали косата и й бяха оправили грима. Хубостта й ме разсейваше, още повече че тя безгрижно бе облегнала тънката си ръчичка върху рамото ми. Никога не би докоснала така мъж на публично място, защото би било против всякакво благоприличие и възпитание. Но аз не се водя мъж, а пък и въпреки че се опираше на мен, погледът й беше насочен единствено към Танус.
Тя изпитваше някакво влечение към него още от времето, когато прохождаше. Тогава имаше навика да преследва навсякъде с широкоразтворени обятия важничещия десетгодишен Танус, без да се плаши ни най-малко от непрекъснатите си падания, като се мъчеше да имитира всяко негово движение. Когато той плюеше, плюеше и тя. Когато той ругаеше, тя се мъчеше да повтори същата ругатня, докато най-накрая момчето не ми се оплака: „Не можеш ли да я държиш настрана от мен, Таита? Та тя си е просто едно бебе!“ Сега обаче май не беше на същото мнение.