Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
Острият звън се разнесе из прозрачните води на лагуната, като само за миг навсякъде около нас въздухът се изпълни с пърхане на птичи криле; из тръстиките, из скритите вади, както и от повърхността на самото езеро към небето се издигна облак от пернати обитатели на могъщата река, който закри слънцето над главите ни. Бяха стотици разновидности: мерни и бели ибиси с глави на лешояди — свещените птици на речната богиня; ята кряскащи диви гъски, оперени в червеникавокафяво, всяка с по една рубиненочервена капчица в средата на гърдите си; синкавозелени или мастиленочерни чапли с клюнове като мечове, които цепеха простора с мощните си криле; диви патици —
Ловът на диви патици е едно от любимите занимания на египетската аристокрация, но днес ние преследвахме друга цел. В този миг далеч пред нас забелязах огледалната повърхност на водата да се раздвижва неспокойно. Нещо тежко и голямо се беше размърдало и стомахът ми се сви при мисълта за ужасния звяр, който се беше разшавал. Танус също забеляза раздвижването, но реакцията му беше различна от моята. Облиза се като хрътка, а мъжете наоколо завикаха в хор заедно с него и натиснаха веслата. „Дъхът на Хор“ се стрелна напред, сякаш беше някоя от онези птици, които ни бяха засенчили слънцето, а господарката ми изкрещя от вълнение и удари с малкото си юмруче мускулестото рамо на Танус.
Водите се размърдаха още веднъж и той даде знак на кормчията да следва посоката на движението, докато аз продължавах да млатя гонга, вдъхвайки си повече кураж. Достигнахме мястото, където бяхме видели водата да се раздвижва. Галерата ни плавно застина, а всички на борда внимателно започнаха да оглеждат наоколо.
Само аз от мястото си можех да погледна зад кърмата. Дъното беше плитко и водата беше почти толкова прозрачна, колкото и въздухът край нас. Изкрещях пронизително като господарката ми преди това и рязко се отдръпнах от кърмата — чудовището се намираше точно под кораба ни.
Хипопотамът е най-любимото същество на Хапи, богинята на Нил. Само с нейното съгласие можехме да го убиваме. За тази цел сутринта Танус се беше молил и бе извършил жертвоприношение в храма на богинята заедно с господарката ми. Разбира се, Хапи е нейната богиня-покровителка, но се съмнявам, че само това е било причината за дейното й участие в церемонията.
Хипопотамът беше огромен стар мъжкар. Изглеждаше ми голям колкото галерата ни — гигантска маса, която се влачеше по дъното на лагуната и чиито забавени от водата движения я оприличават на създание, излязло от нечий кошмар. Изпод краката му хвърчеше кал, както антилопата вдига прах, докато препуска в пустинята.
С помощта на кормилото Танус завъртя галерата и се понесохме подир хипопотама. Но дори с бавения си и спокоен ход под водата той скоро се откъсна от нас. Тъмната му сянка се изгуби в зелените дълбини на лагуната.
— Гребете по-бързо! Дъхът на Сет да ви гори дано, гребете! — крещеше Танус на хората си, но когато един от офицерите замахна с камшика, той се намръщи и поклати отрицателно глава. Никога не съм го виждал да прибягва без сериозна причина до бича си.
Изведнъж хипопотамът изскочи на повърхността пред нас и изхвърли облак зловонна пара от дробовете си. Макар да беше на повече от изстрел с лък от нас, смрадливият му дъх ни удари право в носа. За миг гърбът му заприлича на някакъв остров от гранит насред лагуната, след което той пое дъх и със свистене бързо се скри.
— След него! — разнесе се гласът на Танус.
— Ей го там — извиках аз и посочих на едната страна, — връща се обратно.
— Много добре, приятелю — засмя се младежът, — все още може да излезе войник от
Тази забележка беше, общо взето, смешна, защото аз съм писар, мъдрец и човек на изкуството. Моите подвизи са плод на мисълта. Все пак се изпълних с детинска радост както всеки път, когато той ме похвалеше за нещо, и за миг забравих за страховете си, увлечен в гонитбата.
На юг от нас останалите галери от флотилията също се бяха включили в преследването. Жреците на Хапи винаги водеха точни сметки относно броя на огромните обитатели на лагуната и сега бяха дали позволението си за идващия празник на Озирис да бъдат убити не повече от петдесет. Така щяха да останат около триста от свещените животни на богинята: достатъчно според жреците за това водните пътища да не се задръстват от плевели, тръстиките да не заемат от обработваемата земя, а и храмът да може да разчита на постоянно снабдяване с месо. Само жреците имаха правото да се хранят с месо от хипопотам извън десетте дни на празненствата в чест на Озирис.
Гонитбата се пренесе из цялата лагуна; превръщайки се в някакъв сложен и неразбираем танц, в които галерите се въртяха на всички страни, а изплашените до смърт животни бягаха пред тях, гмуркайки се или, напротив, излизайки на повърхността, за да избълват облаци пара над главите си, да изсумтят страховито и да се потопят отново. Но всеки път те се задържаха все по-кратко под водата, изскачаха все по-често на повърхността, защото дробовете им се изпразваха и зверовете не смогваха да ги изпълнят докрай, преди преследващите галери да ги настигнат, принуждавайки ги да се гмурнат отново. През цялото това време бронзовите гонгове на кърмата на всеки кораб не замлъкваха и звънът им се сливаше с възбудените викове на гребците и подканванията на кормчиите. Наоколо беше неописуема врява и суматоха и дори аз установих, че викам и крещя като най-кръвожадните ловци край себе си.
Танус беше насочил вниманието си върху първия хипопотам, който се оказа и най-големият. Дори не поглеждаше към женските и по-младите самци, които се показваха на не повече стрела разстояние от лодката ни, и неотстъпно преследваше огромния звяр при всичките му смени на посоката, като при всяко негово появяване на повърхността го застигахме все повече и повече. При цялото си вълнение не можех да не отдам заслуженото на умението, с което младежът направляваше „Дъхът на Хор“, както и начина, по който екипажът реагираше на всеки негов знак. Хората, които командваше, винаги се справяха добре. Пък и как иначе би могъл да се изкачи толкова бързо до такъв висок пост, след като нито разполагаше с богатство, нито имаше влиятелен покровител. Всичко, което бе постигнал, дължеше единствено на себе си и въпреки опитите на скритите му врагове, които му поставяха капани на всяка крачка, продължаваше да си пробива път напред.
Изведнъж хипопотамът изскочи на повърхността на не повече от тридесет крачки от нашите лъкове. Блестеше на слънцето и плашеше с огромното си черно туловище; от широките му ноздри излизаха кълба пара като на онова създание в подземния свят, което изтръгва и разкъсва сърцата на провинилите се пред боговете.
Танус веднага грабна една стрела и я пусна по посока на звяра. За сетен път Ланата изсвири злокобната си песен и стрелата полетя напред. Още докато свистеше във въздуха, тя бе последвана от втора, от трета. Тетивата жужеше като струна на лютня, а стрелите една след друга се забиваха в целта. Хипопотамът изрева, щом те потънаха наполовина в широкия му гръб, и отново се гмурна под водата.