Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
Най-сетне разговорът ни беше прекъснат от нечий вик откъм носа и всички се завтекохме да видим какво става в лагуната. Първият умрял хипопотам се беше показал на повърхността. Подаваше се с корема нагоре, защото от излизащите газове коремът му се беше издул като детски балон — както ги правят от пикочния мехур на козел, а краката му стояха изпънати високо над него. Една от галерите забърза да го поеме. Някакъв моряк доплува до трупа и завърза единия му крак с въже, другият край на което се държеше на борда. Щом това стана готово, съдът бързо-бързо заплава към далечния бряг.
Скоро лагуната се покри с огромните туловища на жертвите ни. Завързваха ги за лодките едно подир друго и ги завличаха надалеч. Танус привърза две за кърмата и гребците трябваше яко да се напрегнат, за да ги изтеглят до брега.
Щом наближихме сушата, прикрих с длан очите си от лъчите на залязващото слънце и погледнах пред нас. Изглеждаше сякаш всичко живо — мъже, жени, деца — от целия Горен Египет ни очакваше върху пясъците. Хората неуморно танцуваха, пееха и приветстваха задаващата се флотилия. Движението на белите им дрехи напомняше за някаква огромна вълна, която се разбива о брега на спокойната лагуна.
Всеки път щом някоя от галерите се доближеше до брега, групи мъже, които носеха само ленени препаски, нагазваха чак до подмишниците във водата, за да вържат подпухналите трупове. В своето вълнение те като че ли бяха забравили за постоянната заплаха от крокодили, които несъмнено дебнеха някъде из размътените зелени води. Всеки сезон тези кръвожадни дракони разкъсваха стотици хора. Понякога стават толкова дръзки, че излизат дори на брега, за да грабнат някое играещо си дете или пък селянка, която пере или налива вода.
Но сега всички се интересуваха от едно — да получат късче месо. Мъжете хващаха здраво въжетата и изтегляха убитите животни на брега. Докато труповете им се плъзгаха по калния бряг, от тях лека-полека се отлепяха многобройните рибки, които на стада бяха нападнали безжизнените тела, за да се нагостят. Попаднали на сушата, те пляскаха и се гърчеха в калта като паднали звезди.
Мъже и жени, стиснали ножове и брадви, пъплеха като мравки около плячката. Загубили разсъдък от лакомия, те разсичаха безмилостно гигантските туловища, ревейки и ръмжейки един срещу друг като лешоядите или хиените, наобиколили плячката на лъва, които се боричкат за всяко късче месо. Вечерта в храма щяха да очакват помощ от жреците тълпи нещастници, които в невниманието си са си отсекли по някой пръст или са забили до кост по ръцете или краката си опасните оръжия.
Аз също щях да имам доста работа, защото ми се носеше славата на лечител, по-опитен дори от жреците на Озирис. И при цялата си скромност трябва да призная, че тази ми репутация не е съвсем незаслужена, а Хор ми е свидетел, че таксите, които взимам, са далеч по-умерени от тези на светите люде. Господарят Интеф ми позволява да задържам за себе си до една трета от онова, което си спечеля. Така че въпреки робското си положение съм порядъчно заможен.
От кърмата на „Дъхът на Хор“ наблюдавах жалката пантомима на човешките слабости, която се разиграваше в краката ми. По традиция на народа се позволява да яде до насита от улова на брега, стига нищо да не бъде отнасяно у дома. Понеже живеем в плодородна земя, чиято почва се напоява и подхранва щедро от голямата река, общо взето, гладът е непознат. Но по-бедните съсловия могат да разчитат само на зърно и затова цели месеци минават, без да са вкусили месо. А освен всичко това празниците в чест на Озирис са време, когато всички задръжки биват забравени. На хората е позволено да се отдават, и то без никакви ограничения, на всички телесни сладости — ядене, пиене и плътска страст. На сутринта мнозина щяха да се оплакват от подути кореми, главоболие или пък да се разкайват за разхайтеността си, но беше още първият ден от празниците и никой не можеше да надмогне апетита си.
Усмихнах се при вида на една майка, гола до кръста и оплескана от главата до петите с кръв и мазнотии, която се показа от зейналия корем на един от хипопотамите, сграбчила мърдащо в ръката й парче черен дроб, за да го захвърли на детето си някъде сред боричкащата се, пищяща тълпа от дечица, наобиколили трупа на звяра. Жената се скри отново сред вътрешностите на убитото животно, а детето се затича към един от стотиците огньове, запалени по брега. Там някое от по-големите му братчета пое внушителната мръвка и я хвърли в жарта. Само за миг около него се насъбраха цяла сюрия нетърпеливи деца, на които им течаха лигите като на кученца.
Най-голямото дете набучи едва-що зачервилия се дроб на една жилава пръчка и го изтегли от огъня, за да се нахвърлят отгоре му братята и сестрите му. Всичко беше погълнато за секунда и децата разтвориха уста за още. Сигурно повечето от по-малките никога преди не са опитвали превъзходното месо на речната крава. То е сладко, крехко и хранително, но повечето е само тлъстина — дори у бивола или ивичестото диво магаре тя не е толкова много, а костният мозък е деликатес, достоен за самия Озирис. Народът ни почти не е вкусвал животинска тлъстина и затова вкусът й го подлудяваше. Всички се тъпчеха до забрава, което си беше тяхното право в този ден.
Аз самият бях доволен, че не ми се налагаше да съм сред тази разбунена тълпа. Освен това бях спокоен, защото дворцовите слуги на господаря Интеф щяха да запазят най-сочните мръвки и костния мозък за двореца, където готвачите щяха да ми устроят истинско пиршество. В обкръжението на владетеля моето място е над всички останали; стоя по-високо дори от управителя на двореца или началника на личната гвардия, въпреки че и двамата са родени свободни. Разбира се, за това никога не се говори, но всички мълчаливо признават привилегированото ми и висшестоящо положение и малко са онези, които се осмеляват да ми го оспорват.
Сега наблюдавах как слугите се захващат за работа, като разбутват народа и взимат онова, което е дължимо на моя господар, управителя и великия владетел на всичките двадесет и две номи в Горен Египет. Размахваха наляво и надясно тоягите си с ловкостта, придобита от дългогодишна практика, като точно нацелваха всеки гол гръб или задник, който им се изпречеше, и високо огласяваха заповедите си.
Бивните на убитите животни принадлежаха по право на владетеля и слугите му ги събраха до една. Бяха не по-малко ценни от слоновата кост, която трябваше да внасяме чак от страната Куш, отвъд праговете на Нил. Последният слон в Египет е бил убит преди почти хиляда години, при царуването на един от фараоните от Четвъртата династия, или поне така твърдят йероглифите на стената в гробницата му. Естествено очакваше се моят господар да дари с една десета част от улова жреците на Хапи, които бяха назначените от самата нея пазачи на свещеното й стадо. Все пак какъв щеше да е размерът на този десятък, си беше работа единствено на моя господар и аз, който се заемах със сметките на двореца, много добре знаех къде отива лъвският пай от това съкровище. Господарят Интеф не прекалява с щедростта си дори и към една богиня.
Колкото до кожите на хипопотамите, те принадлежаха на армията и щяха да се превърнат в бойни щитове за началниците в гвардията. Квартирмайстерите сега внимателно следяха за одирането на животните, защото всяка кожа имаше размерите на бедуинска шатра.
Месото, което не се изядеше на брега, щеше да бъде сложено в саламура, опушено или изсушено. Би трябвало с него да се хранят войниците, членовете на съдилищата, служителите в храмовете, както и всички други държавни чиновници, но практика беше по-голямата част да бъде продавано, а печалбата съвсем естествено си проправяше път най-вече до хазната на господаря ми. Както вече казах, моят господар беше най-богатият човек в Горен Египет след фараона и с всяка година богатствата му нарастваха.