Речният бог (Книга първа)

Смит Уилбур

Тази новина можеше само да ме разтревожи. Придадох си възможно най-строг израз, поклатих недоволно глава и зацъках с език, за да изразя неодобрението си.

— Радвам се, че благоразумието те е възпряло да се съгласиш с предложението на Атон, Твое Величество. Само за миг и всичките ни усилия щяха да отидат на вятъра. Ако наистина желаеш да се сдобиеш със син, не трябва за нищо на света да прекратяваш предписания ти режим.

След този разговор за сетен път се замислих колко бързо лети времето. Беше ми напомнено, че все някога деветдесетте дни ще минат. Трябваше отрано да подготвя господарката си за онова, което фараонът нямаше как да не поиска от нея.

Най-напред трябваше да я убедя да приеме неизбежното. Обясних й, че ако иска да надживее царя и да отиде при Танус, ще трябва да се държи послушно. Това не й беше трудно да го разбере. Господарката ми винаги е била умно момиче.

— Ами тогава, Таита, май ще е най-добре да ми обясниш точно какво се очаква от мен — въздъхна тя.

Е, в случая едва ли аз бях най-подходящият наставник. Собственият ми опит в това отношение беше твърде оскъден, за да се впускам в подробности, но можех да й обясня най-важното. Опитвах се да представя всичко, сякаш се отнася до нещо съвсем естествено и обичайно, за което дори не си струва да се тревожиш.

— Ще боли ли? — искаше да знае тя.

Побързах да я успокоя:

— Царят е мил човек. Пък и има достатъчно опит с млади момичета. Сигурен съм, че ще бъде нежен с теб. Ще ти приготвя един балсам, така че всичко да мине по-леко. Ще те мажа с него всяка вечер. Така портите ти ще се отворят нашироко. Мисли си за деня, когато и Танус ще мине през тях, мисли си, че всичко това е именно за да посрещнеш него.

Опитах се да се държа като истински лекар и да не изпитвам плътско удоволствие от това, с което гледах да й помогна. Да ми простят боговете, но не успях да се удържа. В своите най-интимни части тя беше толкова съвършена, че можеше да засенчи и най-красивите цветя в градината ми. Никоя роза не е разтваряла тъй прелестни цветчета, както нейната. Докато ги мажех с мехлема, те се навлажняваха със своя собствен сок, по-гладък и приятен за ръката от всеки мой балсам.

Господарката ми леко се изчерви и с дрезгав глас промърмори:

— Досега винаги съм знаела, че тази част от тялото ми служи само за една цел. Защо тогава, като усещам ръката ти, изпитвам такъв копнеж по Танус?

Такова безрезервно доверие имаше тя в мен и толкова слабо познаваше тайните на сладостта, че ми трябваше желязна воля, за да не прекалявам с „лечението“ си. Цяла нощ след това не заспах, бленувайки за невъзможното.

Колкото повече слизахме на юг, толкова повече и зеленината около нас намаляваше. Пустинята ни притискаше отвсякъде. Полетата отстъпваха пред пясъците и камъните и понякога черните гранитни скали надвисваха току над водите на Нил.

По реката имаше една теснина, може би най-опасната — там, където на човек му се свива сърцето от страх пред силата на боговете, — която се наричаше Портата на Хапи. Иначе спокойната река сякаш полудяваше, когато преминаваше между високите, заострени канари: водите й се разшумяваха, понасяха се в бесен танц и поглъщаха всичко в страховитите си водовъртежи.

Малко след Портата на Хапи беше и самият остров Елефантина — най-голямата от няколкото тесни скалисти ивици, които изникваха насред Нил и я разсичаха на отделни ръкави.

Погледнати отстрани, по-малките островчета приличаха на някакъв рибен пасаж, подгонен от хищна акула — Елефантина. От двете страни на реката бреговете й се задушаваха от пясъците на пустинята. На запад дюните на Сахара искряха в ярко оранжево, нажежени като пещ от безмилостното слънце, което само бедуините бяха способни да понасят. На изток Арабската пустиня тънеше в безкрайна сивота, само тук-там разнообразявана от черните хълмове, които играеха своя тайнствен танц сред миражите. Двете пустини имаха нещо общо — и двете убиваха хора.

Остров Елефантина беше тъкмо обратното — зеленината му сияеше наоколо като скъпоценен камък. Името му идваше, от една страна, от големите, гладки гранитни блокове, които го наобикаляха отвсякъде и напомняха на стадо слонове, а от друга — от търговията със слонова кост, която вече цяло хилядолетие процъфтяваше по тези места заради близостта им със страната Куш.

Почти целият остров се заемаше от царския дворец. Някои се шегуваха, че фараонът избрал това затънтено място за своя резиденция не за друго, а за да стои колкото се може по-далеч от червения самозванец на север.

Реката, която като с непристъпна стена опасваше острова от всички страни, го предпазваше от нападения, но иначе градът отдавна се беше разпрострял по двата й бряга. След Великата Тива Елефантина беше най-големият и най-населен град в Горен Египет и можеше да съперничи дори с Мемфис, столицата на червения самозванец по Делтата.

Елефантина беше и единственото място в цял Египет, обрасло с толкова много дървета и зеленина. Хилядолетия наред разливите на Нил бяха донасяли със себе си семената им, които покълваха сред плодородните наноси, подарени пак от реката, и сега островът приличаше на някакъв огромен храст.

Последния път, когато идвах от името на господаря Интеф да наглеждам нивото на водите, се бях задържал доста месеци в Елефантина. Със съдействието на главния градинар бях описал растенията, виреещи из царските градини, заедно с всичко, което се знаеше за тях, и сега можех да ги соча едно по едно на господарката си. Така например в Елефантина имаше такива фикуси, каквито не можеха да се срещнат никъде другаде из Египет. Плодовете им се раждаха не по клоните, а по самото стъбло, а корените им излизаха над земята и се преплитаха един в друг като огромни змии. В градината растяха дърветата с драконова кръв, наречени така заради специфичния червен сок, който се отделяше от кората им. Редом с тях се разлистваха кушитски смоковници и още стотици различни храсти и дървета, които покриваха целия остров с благотворната си сянка.

Самият дворец беше построен върху скала. Под дебелия пласт наносна почва целият остров представляваше огромна гранитна маса. Винаги съм се чудел защо всички фараони са отделяли толкова години от живота си и толкова много от богатствата си, за да построят огромните си гробници от мрамор и гранит, а иначе са се задоволявали да живеят в постройки от слама и кал. В сравнение с великолепната гробница на фараона Мамос, която строях в Карнак, дворецът бе твърде скромен за владетел. Дори липсата на цялостен план, на симетрия и фактът, че из целия дворцов комплекс не се виждаше поне една права линия, бяха достатъчни на всеки математик или архитект като мен да настръхне от възмущение, като ги види. Признавам, че това стълпотворение от глинени къщурки и шарени покриви криеше известно очарование, но пак изпитвах дълбокото желание да извадя метъра и отвеса и да пооправя, каквото мога.