Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
Ако не се беше случил един доста неприятен инцидент, кой знае докога щях да се бавя.
Една вечер се върнахме доста късно от полето, където бяхме на лов заедно с фараона. Изчаках господарката си да се изкъпе и да седне да вечеря и се прибрах в стаята си. Въздухът беше изпълнен с изкусителния аромат на нар и манго. Явно някой беше оставил плодовете в голямата затворена кошница на пода. Подобно внимание не можеше да ме изненада, защото почти не минаваше ден, без да получа по нещичко от многобройните придворни, търсещи услугите ми.
Приятната миризма ме изкушаваше, защото от обед не бях хапвал нищичко. Първата ми работа беше да посегна към кошницата и да я отворя. Понечих да си взема най-зрелия нар, но в същия миг плодовете се размърдаха и се изсипаха на пода. Разнесе се яростно съскане и едно голямо, тъмно кълбо се разгърна пред очите ми, за да се нахвърли върху мен.
Отскочих веднага назад, но змията се оказа по-бърза от мен. Зъбите й се впиха в сандала ми и от изненадата едва не изгубих равновесие. По подметката ми потече смъртоносна отрова, която обля кожата на глезена ми. Змията се опита за втори път да ме ухапе, но сега успях да скоча навреме и да се отдръпна, притискайки се до стената.
Двамата с кобрата се изгледахме. Половината тяло на змията продължаваше да стои навито на кълбо, но главата й се издигаше на височината на рамото ми. Беше разгърнала шия и добре се различаваха белите ивици по гърба й. Като някакво ужасно, смъртоносно цвете, което се поклаща от вятъра, кобрата се виеше пред очите ми и се мъчеше да ме хипнотизира с блестящите си като мъниста очи. А аз си давах сметка, че стаята ми има само един изход и той се намира точно зад змията.
Вярно е, че някои кобри могат да бъдат опитомени. Има хора, които ги оставят да се грижат едва ли не за цялото им домакинство. Освен това змиите унищожават мишките и плъховете, които изпълват къщите. Ако им поднесеш мляко, ще го изпият и ще станат кротки като котенца. Но има и други, които от малки биват подлагани на целенасочен тормоз от стопаните си и лесно могат да се превърнат в смъртоносно оръжие. Не се и съмнявах, че сега си имах работа точно с такава.
Започнах бавно да се придвижвам покрай стената с надеждата, че ще успея да заобиколя кобрата и да избягам навън. Но тя ме нападна отново. В полумрака широкоразтворената й паст засвети с жълтеникаво сияние, а там ясно се открояваха двата й зъба и капките отрова. Изкрещях от ужас, а в същото време бързо се прибрах в ъгълчето си. Змията също се прибра и отново изправи високо глава. Пак бях срещу вратата, а знаех, че в жлезите на влечугото се съдържа отрова, способна да убие стотина здрави мъже. Кобрата се разшава, навитото й на кълбо тяло се разгъна и започна леко да се плъзга по пода. Главата й се приближаваше към мен, а жълтите й очички не ме изпускаха нито за миг.
Случвало ми се е да гледам как кобра омайва с поглед кокошка, така че бедната глупачка дори не се опитва да избяга, ами безпомощно се оставя на отровните й зъби. Сега и аз бях парализиран и не можех да мръдна, нито да извикам. Смъртта пълзеше насреща ми, а на мен ми оставаше само да й се наслаждавам.
Изведнъж нещо се размърда зад кобрата. Дочула ужасения ми вик, господарката Лострис веднага беше дотичала и сега се показа на входа. Не знам как, но гласът ми се възвърна и аз успях да й изкрещя:
— Внимавай! Стой надалеч!
Само един миг й беше достатъчен, за да разбере какво става. Без да обръща внимание на предупрежденията ми, тя веднага се намеси. И като се замисля, така беше по-добре, защото само секунда колебание от нейна страна и най-вероятно змията щеше да ме нападне за трети и последен път.
Явно господарката ми все още е вечеряла, когато ме е чула да викам, защото държеше в едната си ръка пъпеш, а в другата сребърен нож. Инстинктът й на ловец веднага й подсказа какво да направи. Танус я бе отучил от онзи странен начин, по който жените са свикнали да хвърлят предметите странично. Уроците му се оказаха твърде полезни, защото сега господарката ми със завидна точност запокити пъпеша право в изпънатия гръб на змията, която за миг се огъна под силата на удара и главата й целуна плочките. Като опъната тетива кобрата се изправи и светкавично се обърна срещу новия си противник.
Аз също скочих, но не можех да предотвратя атаката й. Използвайки дългата си опашка за опора, змията се стрелна напред към целта. От устата й капеше отрова, която се превръщаше в прозрачна мъгла. За да избегне удара, в последния момент господарката ми ловко се отдръпна като газела, забелязала промъкващия се леопард. Змията не можа да се възпре и като разгърна докрай навитото си тяло, забоде глава в краката й.
Вярно, че Лострис винаги е била изключително смела, но не знам дали това е достатъчно да обясни следващата й постъпка. Преди още кобрата да се е съвзела, тя скочи върху нея и с тънките си сандали притисна главата й към плочките.
Навярно се е надявала да й строши гръбнака, но змията беше гъвкава като камшика на Расфер, а на ширина тялото й беше колкото китката й. Макар и да не можеше да се освободи, кобрата се уви около глезените на Лострис. В такъв момент всяка друга жена би изгубила самообладание и първата й мисъл ще бъде как да се отърве от змийската прегръдка. Но господарката ми не беше толкова глупава. Тя много добре знаеше, че ако само помръдне крака си и изпусне главата на земята, смъртта й е сигурна.
Затова, като пазеше равновесие с ръце, тя се мъчеше да се удържи върху гърчещото се тяло и отчаяно ме викаше на помощ.
Вече бях на средата на стаята и при нейния зов се хвърлих с главата напред в краката й, бъркайки с ръце сред плетеницата от извивките на влечугото, за да напипам шията му. Сграбчих с пръстите си хлъзгавото тяло някъде от средата и бързо започнах да прокарвам ръката си нагоре. В един момент усетих, ме я напипвам и като я стиснах с все сила, закрещях на господарката си:
— Хванах я! Хванах я! Бягай! Стой надалеч!
За малко да припадна — до такава степен гърчещото се създание в ръцете ми ме изпълваше с ужас и в същото време с непреодолима погнуса.
Господарката ми послушно се отдръпна настрана и аз се изправих, борейки се с всички сили със змията, за да не й позволя да ме докопа с отровните си зъби. Опашката й засвистя из въздуха, след което бързо се уви около раменете и врата ми. Имаше опасност да ме задуши. Постепенно кобрата като че ли започна да взима надмощие над мен. Усещах, че ръцете ми няма да издържат дълго време и ако не измислех нещо, змията щеше да се отскубне от хватката ми. И тогава бях загубен.
— Не мога да я държа повече! — изкрещях аз. Все още я държах на разстояние от лицето си, но змията постепенно се оттласкваше напред и в същото време, използвайки ме мен самия за опора, с мощни конвулсии на цялото си тяло се мъчеше да измъкне главата си измежду пръстите ми.