Речният бог (Книга първа)

Смит Уилбур

Кратас почервеня от гняв при последните ми думи.

— Ще съжаляваш за тези думи, тъй да знаеш! — закани ми се той.

— Чудесно — отвърнах му. Винаги съм обичал смелите и честни мъже. Толкова лесно се оставят да ги излъжеш.

Общо взето, нямах представа как ще изпълня обещанието си да открия Танус. Оставих Кратас да се оправя с махмурлука си и излязох из града поне да опитам. Обиколих всички места, в които навремето човек можеше да се сблъска с приятеля ми. Разпитвах къде ли не, давайки си сметка, че любопитството ми можеше да се стори някому подозрително. Колкото и умело да мислех, че съм се преобразил, винаги щеше да се намери кой да ме

разпознае и издаде. Но на всяка цена трябваше да открия Танус. Нощта отдавна беше паднала, а аз продължавах да обикалям заспалите улици, докато и последните проститутки не започнаха да гонят пияните си клиенти.

Утрото ме завари на брега на реката. Борех се отчаяно със съня и се чудех къде ли съм пропуснал да проверя. Изведнъж високо над мен се разнесе птичи крясък. Вдигнах глава нагоре и на фона на златистото небе пред очите ми се откроиха силуетите на ято диви гъски. При вида им неволно си спомних за отминалите времена, когато тримата с Танус и господарката Лострис по цели дни ловувахме патици из блатата.

— Какъв съм глупак! — плеснах се по челото. — Ами, да, разбира се!

По това време на деня улиците вече се пълнеха с шумна тълпа, в която всеки с всекиго се бута и с всеки се надвиква. Тива е най-големият град в света и никой негов жител не пилее времето си току-тъй. Някои ще надуват стъкло, други ще обработват злато и сребро, трети ще тъкат ленено сукно или просто ще си изхвърлят нечистотиите. Търговецът се пазари, адвокатът лъже, жрецът пее, а проститутката се навърта из ъглите и попоглежда минувачите. Това е най-вълнуващият град и съм сигурен, че никъде другаде животът не е тъй интересен. Затова и го обичам.

Запроправях си път сред множеството. Трудно е да се опише врявата, която ме обграждаше. Из чаршията царствено се разхождаха богати купувачи и всички търговци се надпреварваха да им хвалят стоките си и да се пазарят за всяка дреболия. Въздухът беше изпълнен с всевъзможни миризми — на подправки, на плодове и зеленчуци, на месо и риба. Някои продаваха всичко прясно, но други се мъчеха да пробутат залежалата стока и вонята на развалените продукти бе непоносима. От всички страни мучаха крави или пък блееха кози, които не пропускаха да покрият улиците с изпражненията си. Хората не им отстъпваха и откритите канавки край къщите им отнасяха потоци нечистотии към майката-река.

За момент се замислих дали да не си купя някое магаре. Сега беше най-горещото време в годината, а пътят до блатата беше уморителен. Спрях се да огледам животните. Но в крайна сметка се отказах — не само от икономия, но и от страх, че изляза ли извън града, веднага ще привлека вниманието на Свраките с охраненото си животно. На такава цена нищо чудно да забравят религиозните си скрупули. Затова се задоволих да купя само няколко шепи фурми, самун хляб, една хубава кожена торба, в която да ги сложа, и, разбира се, кратунка за вода. После поех по тесните улички и се насочих към портите на града.

Тъкмо да изляза пред тях, когато тълпата пред мен се раздвижи. Отнякъде се показаха войници, които блъскаха наляво и надясно с дръжките на копията си, за да разпръснат тълпата. След тях вървяха шестима роби, които, подтичвайки, носеха на гръб голяма и красива носилка. Бях притиснат до някаква стена и макар добре да разбирах кой е начело на войниците и кой се вози в носилката, нямаше как да избягна срещата си с тях.

За миг ме обзе паника. Расфер може би нямаше да ме разпознае под перуката, но знаех, че както и да се маскирам, никога не бих могъл да се скрия от погледа на господаря Интеф.

Огледах се с надеждата все някъде да намеря прикритие. Близо до мен стоеше възрастна робиня с гърди, големи като амфори, и гръб на хипопотам. Пристъпих незабелязано няколко крачки встрани и се сгуших зад нея. Смъкнах перуката над очите си и чак тогава отново погледнах над рамото й.

Въпреки всичките ми страхове, не можех да не изпитам професионална гордост, като гледах как толкова скоро след операцията си Расфер се е изправил на крака. Той водеше войниците срещу мен, но едва когато се изравнихме, забелязах как половината му лице се е стопило. Сякаш главата му е била от восък и някой е приближил до нея огън. Беше следствие от трепанацията, което и най-големият майстор понякога не може да избегне. Другата половина обаче си беше непокътната. Расфер винаги си е бил чудовищно грозен, но сега предполагам всяко дете би умряло от ужас, ако го погледнеше.

Войниците минаха пред мен, а веднага след тях вървеше носилката. Изпод бродираните пердета се виждаше как господарят Интеф мързеливо се изтяга върху възглавници от чиста коприна, всяка от които струваше не по-малко от пет златни пръстена.

Беше гладко избръснат, а косата му — навита на ситни къдрици. Върху прическата си беше сложил топчица ароматен пчелен восък, който се топеше на горещината и течеше по главата и врата му, охлаждайки приятно кожата. Едната му ръка, отрупана с пръстени, галеше безгрижно бедрото на някакъв мургав хубавец — явно нова придобивка, защото не го познавах.

Сам се изненадах от безкрайната омраза, с която изгледах в този миг бившия си господар. Спомените за безбройните нещастия и унижения, които бях изпитал заради него, нахлуваха в съзнанието ми, но сред тях най-болезнен беше последният. Изпращайки ми кобрата, той бе заплашил и живота на господарката ми. И дори някой ден да му простя всичко останало, това няма да го забравя никога.

Главата му бавно се извърна към мен, но преди очите му да срещнат моите, аз се приведох напред и се скрих зад грамадата пред мен. Скоро носилката изчезна надолу по тясната улица, но докато я изпращах с поглед, изведнъж усетих, че треперя толкова силно, колкото и след срещата си с кобрата.

— Божествени Хоре, чуй молбата ми — прошепнах аз. — Нека не сетя миг покой, докато той не умре и не се яви пред господаря си Сет.

След което се обърнах нататък и поех по пътя си.

Беше времето на големите наводнения и обширни земи се губеха в прегръдката на Нил. Както всяка година, така и сега могъщата река вдъхваше животворната си сила на нивите ни, наторявайки ги с черната си тиня. Когато водите й се оттеглеха, за да се приберат в коритото си, на тяхно място отново щеше да се появи буйна зеленина, в която се крие самата душа на нашия Египет. А до следващия разлив на Нил плодородната почва и слънцето на три пъти щяха да ни дарят с жадуваната реколта.

Между нивите се издигаха пясъчни диги, които едновременно усмиряваха прииждащата река и служеха за пътища. Именно по една от тях поех и аз. Така вървях на изток, докато не стигнах подножието на скалистите хълмове, след което свърнах на юг. По пътя си често се отбивах встрани от пътеката, за да обърна с крак някой по-голям камък, и така докато не намерих, каквото търсех. Прибрах го в торбата си и закрачих бодро напред.

През цялото време не изпусках от поглед каменистите склонове вдясно от пътя, защото зад всяка скала можеше да дебнат разбойници. Тъкмо прекосявах една долчинка, когато съвсем отблизо чух някои да вика подире ми: