Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
— Танус! — изкрещях подире му аз. — Кратас ни чака…
Но той не се обърна и на мен не ми оставаше друго, освен да се затичам след него. Настигнах го чак когато следите на магарето свършваха и той не знаеше накъде да продължи. Най-накрая пое право напред, без да обръща внимание на думите ми.
— Аз имам повече причини да съчувствам на убитите — опитвах се да го убедя. — Но това твоето си е чиста лудост. Кратас ни чака. Нямаме време за губене…
Без дори да ме погледне, Танус грубо ме прекъсна:
— На колко години беше това дете? Май нямаше и десет, а? Аз винаги имам време да раздавам справедливост,
И продължи напред. Лицето му излъчваше омраза и желание за мъст. Явно беше, че това отново е предишният Танус и е безполезно да споря с него.
Мен също не ме напускаше мисълта за убитото момиченце. Догоних приятеля си и двамата продължихме заедно по пътеката. Дори ми се струваше, че така бягаме още по-бързо.
С Танус сме ходили на лов за антилопи и дори за лъвове, така че и двамата бяхме овладели до съвършенство умението да преследваме. Двамата се разбирахме добре и сега, докато тичахме по магарешките стъпки, само с жест отбелязвахме всяка промяна в посоката им. Скоро се озовахме на камениста пътечка, която водеше на изток, навътре в пустинята. Разбойниците бяха поели по нея и с това само улесняваха задачата ни.
Наближаваше пладне, а водата в кратунките ни се бе свършила. Най-сетне в далечината забелязахме злосторниците. Бяха петима и водеха със себе си магарето. Явно смятаха, че в пустинята никой няма да ги преследва, и затова дори не си правеха труда да се оглеждат назад.
Танус ме дръпна зад една скала, за да си починем след дългото тичане, и ми прошепна:
— Ще ги заобиколим. Искам да ги видя в лице.
Отдъхнахме и приятелят ми навлезе сред пясъците, за да заобиколи пътеката отдалеч. Лесно изпреварихме Свраките и като ги оставихме далеч зад себе си, отново излязохме на пътеката. С набитото си око Танус веднага откри къде ще е най-удобно да ги причакаме.
Скоро дочухме, че разбойниците идват. Копитата на магарето шумно чаткаха по камъните, а мъжете пееха на висок глас. Докато ги очаквахме, се уверих, че съм сторил добре да не се отделям нито за миг от приятеля си. Предстоеше ни среща с най-кръвожадните типове, които някога съм виждал, и какво ли щях да правя, ако бях сам, въоръжен единствено с малката си кама?
Точно пред нас едрият, брадат бедуин, който по всичко изглеждаше, че е главатарят им, се спря и нареди на хората си да свалят меха с вода от гърба на магарето. Пи пръв, а след това даде и на останалите. Като ги гледах, започнах да преглъщам.
— Виж, кръвта на жените още е по дрехите им — посочи Танус. — Ах, защо не е с мен Ланата, да им надупча коремите, че да протекат като пробити мехове.
Той сложа ръка на рамото ми.
— Ще чакаш да изскоча пръв. Не искам никакви геройства.
Кимнах му в знак, че съм разбрал. И без това смятах да постъпя точно така.
Свраките окачиха отново меха върху магарето и продължиха по пътя си. Минаха покрай скалата, зад която бяхме ние. И петимата бяха въоръжени до зъби. Отпред вървеше бедуинът. Носеше меча си преметнат на гърба, но така, че да може всеки момент да се пресегне през лявото си рамо. На главата си носеше вълнена качулка, за да се пази от слънцето, но това му пречеше да вижда добре и докато минаваше покрай нас, не ни забеляза.
Зад него вървяха други двама и единият водеше магарето за поводите. Останалите се тътреха зад животното и се препираха за златото на убитата жена.
Танус ги остави да минат, после безшумно се надигна и се промъкна зад гърба на последните. Приличаше на леопард, излязъл да се поразходи. Само след секунда застана зад единия от разбойниците и със замах отсече главата му.
Въпреки намерението си да помогна на Танус кой знае защо тъй и не помръднах от прикритието. Пред себе си се оправдавах, че така поне няма да му преча.
Никога досега не бях го виждал да убива човек. Знаех, че често му се е налагало да го върши, но пак бях стъписан от лекотата, с която той се разправи с двамата мъже. При първия удар главата на жертвата му подскочи във въздуха като заек, подгонен от дупката си, а тялото — и в това мога да се закълна! — направи още една крачка, преди коленете му да се подгънат. После мечът на Танус описа окръжност в обратна посока и той отсече главата и на другия разбойник. От врата бликна кръв като фонтан, обезглавеният труп се свлече надолу, а при падането си на земята черепът изкънтя като кратуна.
Странните шумове стреснаха останалите трима и те светкавично се обърнаха. За миг сякаш не можеха да повярват на очите си. Но бързо се окопитиха, извадиха мечовете и се втурнаха срещу приятеля ми. Той смело се хвърли в атака, разделяйки ги един от друг. Обърна се към този, който беше останал сам, и с острието на меча си го удари в гърдите. Мъжът изкрещя от болка и се отдръпна. Преди обаче Танус да се разправи с него, другите двама го нападнаха в гръб. Приятелят ми се извъртя тъкмо навреме, за да протегне меч и да се предпази от ударите им. Понеже владееше по-добре оръжието, не му беше особено трудно да държи и двамата на разстояние, изненадвайки ги от време на време с някой удар. Но скоро раненият се съвзе и също го нападна.
— Зад теб! — извиках и в последния момент Танус успя да се освободи от двамата пред себе си, за да отговори на удара му. Най-сетне усети, че ще трябва да отстъпи. Обкръжен от две страни, той не би могъл да се справи с противника и затова започна да се измъква, развъртвайки майсторски меча. Толкова бързо го движеше, че сякаш се обграждаше с невидима стена, която мечовете на враговете му не можеха да пробият.
Но в един момент си дадох сметка, че Танус се уморява. От горещината и напрежението бе плувнал в пот, а болезнените гримаси издаваха нечовешките му усилия да възпира противниковите атаки. Дългите месеци на разврат и пиянство си бяха казали своето.
При следващия удар на брадатия бедуин Танус залитна назад и се опря на скалата до пътеката. Аз стоях от другата страна на пътя и безпомощно наблюдавах. Разбойниците сякаш не сещаха умора. Водени от бедуина, те не преставаха да вият като подивели кучета, а ръката на Танус не бе толкова бърза и ударът й отслабваше.
Чак тогава забелязах, че единият от обезглавените разбойници бе изпуснал копието си насред пътеката. Давах си сметка, че ако не направя нещо веднага, приятелят ми ще бъде насечен на парчета. Затова събрах колкото смелост имах и изпълзях от скривалището си. В желанието си да се разправят по-бързо с опасния противник Свраките бяха забравили за мен. Незабелязано се промъкнах до копието и го вдигнах от земята. Щом усетих между пръстите си хладния метал, сякаш се превърнах в съвсем друг човек.