Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
— Моли се за мен, любимецо на боговете!
Толкова бях напрегнат, че от страх извиках и дори подскочих.
Точно над главата ми, на ръба на склона, седеше някакво пастирче. Навярно нямаше и десет години, но очите му бяха като на старец. Знаех, че Свраките често използват за съгледвачи деца. А това мърляво хлапе насреща ми изглеждаше твърде подходящо за целта. Косата му бе мазна, а на гърба си носеше дреха от лошо ощавена козя кожа, която смърдеше толкова силно, ме миризмата стигаше мак до мен. Детето ме огледа от главата до петите, за да ме оцени колко струвам, и отдалеч лакомите му очи
— Накъде си тръгнал, жрецо, и по каква работа? — попита момчето и в същото време наду малката си свирчица, с което най-вероятно даваше знак на някого, скрит сред скалите.
Трябваше ми малко време да се окопитя, но и така гласът ми прозвуча леко задъхан:
— Не си ли малко нахален, момчето ми? Какво ти влиза в работата кой съм и накъде съм тръгнал?
Овчарчето веднага смени ролята си и ме замоли с жален глас:
— Умирам от глад, твоя святост. Ей на, виж ме, нещастен сирак, оставен сам на произвола. Нямаш ли малко хляб в тази голяма торба да ми дадеш?
— Изглеждаш ми добре охранен — опитах се да избягам от него, но то скочи на пътя и ме последва.
— Дай да погледна в торбата ти — не ме оставяше момчето. — Моля те, дай ми нещо да ям! Бъди добър, господарю.
— Добре, хлапако, щом толкова настояваш — съгласих се аз и извадих най-узрялата фурма от торбата си. Пастирчето посегна към нея, но аз затворих шепата си и щом я отворих, фурмата се беше превърнала в яркочервен скорпион. Той заплашително махаше с отровната си опашка и момчето изпищя от ужас, хуквайки нагоре по склона.
Чак като стигна до края на долчинката, то се обърна и ми извика:
— Ти не си жрец, а пустинен дух.
Бързо направи знака за предпазване от злото и се изплю три пъти на земята, след което избяга и се скри сред скалите.
Именно такъв скорпион търсих край пътеката. Разбира се, още щом го улових, откъснах отровния край на опашката му, след което го прибрах в торбата си с мисълта да го използвам при подобни нежелани срещи.
Останалото го дължах на същия онзи стар роб, който ме беше научил да разчитам думите по движенията на устните. Освен всичко друго той ми показваше и разни хитрости, а една от тях беше да подменям всякакви предмети.
Щом заизкачвах следващия хълм, се обърнах. Пастирчето стоеше на отсрещното възвишение, но вече не беше само. До него стояха и двама едри мъже. Тримата ме наблюдаваха, а момчето оживено жестикулираше. Като разбраха, че и аз ги гледам, всички се обърнаха на другата страна и се скриха зад билото на хълма. Съмнявах се, че ще посмеят да нападнат някакъв си дяволски жрец.
Не след дълго и в далечината забелязах нещо да се движи. Заковах се на място и заслоних очите си с ръка, за да не ми блести слънцето. За мое успокоение насреща ми се задаваше малка и наглед безобидна групичка. Продължих предпазливо, за да я пресрещна, и щом непознатите приближиха, изведнъж ми се стори, че единият от тях е Танус. Водеше някакво магаре. Дребното животно носеше доста тежък товар. Освен големия самар на гърба му се беше качила и жена с дете, но това не му пречеше да върви в крак със стопанина си. Забелязах, че и на жената не й е никак леко, защото по големия й корем се познаваше, че чака дете. Зад нея върху магарето
За малко да извикам Танус по име и да се втурна насреща му, когато разбрах, че съм се припознал. Бях се заблудил от високата, плещеста фигура на мъжа, от гъвкавата му походка и златните къдрици над челото му. Явно присъствието ми го тревожеше, защото още отдалеч беше извадил меча си и не ме изпускаше от погледа си. Когато се разминавахме, той отклони магарето встрани и застана до ценния си товар.
— Боговете да те благословят, добри човече — опитах се да изиграя ролята си на жрец, но в отговор непознатият само изсумтя и продължи да държи оръжието си насочено към мен. Никой никому нямаше доверие в Египет.
— Не излагаш ли на опасност семейството си, като вървиш така сам по пътя? Трябваше за по-сигурно да тръгнеш с някои керван. Из хълмовете бродят всякакви разбойници.
Наистина се тревожех за тези хора. Жената имаше благо изражение и ми изглеждаше свястна, докато момичето едва не се разплака при думите ми.
— Върви си по пътя, жрецо! — махна с ръка мъжът. — Пази си съветите за онези, които имат нужда от тях.
— Много си мил, господарю — тихо се обади жената. — Цяла седмица напразно чакахме да мине керван през Кена. Майка ми живее в Луксор и отиваме при нея да ми помогне при раждането.
— Мълчи, жено! — сгълча я съпругът й. — Нямаме си работа с непознати, дори да са облечени като свещеници.
Позамислих се дали не мога да им помогна с нещо. Като гледах дълбоките, тъмнозелени очи на момичето, не можех да не изпитам умиление. Но баща й дръпна рязко поводите на магарето и отмина нататък. Можех само да изпратя с поглед непознатите и да се надявам, че нищо зло няма да им се случи. „Не можеш да мислиш за всички — рекох си. — Нито да даваш съвети насила.“ И без повече да се обръщам, продължих пътя си.
Отдавна беше превалило, когато най-сетне излязох над тресавището. Някъде долу, сред буйната зеленина се показваше и скалистото островче, на което се надявах да намеря приятеля си. Но дори от високото, където се намирах, не можех да различа колибата. Тя се гушеше сред тръстиките и понеже и покривът й беше от тръстика, отдалеч беше съвсем незабележима. Подскачайки от камък на камък, забързах надолу по пътеката, за да изляза на брега.
Старата ни лодка още стоеше на мястото си. Беше пълна до половината с вода, която трябваше да изгреба, преди да се кача и да се оттласна навътре. Предпазливо си запроправях път сред гъстите тръстики. Прибереше ли се Нил в коритото си, до колибата можеше да се отиде и по суша, но сега, ако паднех от лодката, като нищо можех да се удавя.
До колибата беше привързана друга лодка, доста по-здрава от моята. Притеглих се до нея и бързо се изкатерих по дървената стълба, за да погледна в колибата. Тя се състоеше от едно-единствено помещение, осветявано от широките пролуки в покрива. В Горен Египет никога не вали.
Откакто двамата с Танус открихме изоставената колиба, никога не съм я виждал в такъв безпорядък. Дрехи, оръжия и кухненски съдове бяха разхвърлени по пода, сякаш в стаята е имало истинско сражение. Миришеше на пот и развалена храна, но особено нетърпима бе миризмата на вкиснало вино.