Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
Най-сетне Кратас стана от мястото си и като потупа сърдечно приятелите си, напусна заведението. С огромно облекчение и аз на свой ред се надигнах от стола и го последвах.
— Какво си се закачил за мен, любимецо на боговете? — изсумтя презрително той, като усети, че го следвам по петите. — Злато ли търсиш или ти се ще да си поиграеш със задника ми?
Защото напоследък педерастията се беше разпространила много сред жреците.
— Ами по-скоро бих предпочел златото, Кратас — отговорих му, — защото в другото никакъв те няма.
Той
— Откъде ми знаеш името? — учуди се той и преди да си отворя устата, ме сграбчи за раменете, за да ме изтика пред един осветен вход. Свали перуката ми и на висок глас изруга:
— Кълна се в космите на Сет, ама това си ти, Таита!
— Ще ти бъда много задължен, ако не крещиш името ми. Не е необходимо всички наоколо да те чуят.
Явно това го сепна, защото веднага си възвърна сериозността.
— Да вървим! Ще отидем у нас.
Щом се настанихме удобно в жилището му, Кратас извади отнякъде кана с бира и наля и на двамата.
— Не си ли пил вече достатъчно? — попитах го.
Той само се усмихна.
— Ще разберем на сутринта. Хайде сега, Таита! Не се прави на строг с мен. Три седмици сме се бъхтили из жегата, за да се сражаваме с червения самозванец. Кълна се в милата Хапи, ама твоето чудо наистина върши страшна работа. Насякохме на трески поне двадесетина от корабите му, пращайки на дъното двеста-триста от ония главорези. Но въпреки всичко на поход се ожаднява, нали разбираш? През цялото това време сме пили само вода. Така че сега ще му сръбнем по една биричка, а ти няма да се сърдиш. Наздраве! — Вдигна той чашата си.
Аз трябваше да си призная, че и на мен също ми се пие. Поздравих го и аз и на бърза ръка обърнах своята. Треснах с опразнената чаша върху масата и попитах:
— А къде е Танус?
При този въпрос Кратас мигом изтрезня.
— Танус изчезна — отговори ми той, а аз го зяпнах с отворена уста.
— Как така изчезнал? Какво искаш да кажеш с изчезнал? Нали сте се сражавали надолу по реката? Не ви ли води той?
Младият мъж поклати глава.
— Не. Него го няма. Потъна сякаш вдън земя. С хората ми претърсихме всяка улица, всяка къща в Тива. Но никъде не открихме и следа от него. Да си кажа право, Таита, тревожа се за него. Много се тревожа.
— Кога го видя за последен път?
— Два дни след сватбата на господарката Лострис. Вечерта, след като отплавахте към Елефантина. Опитах се да му вкарам малко разум в дебелата глава, но той не щеше и да чуе.
— Какво каза?
— Ами предаде ми командването на „Дъхът на Хор“.
— Как ти го е предал? Той няма право.
— Защо да няма? Нали му е връчен печатът на ястреба.
Съгласих се.
— А след това? Какво направи той?
— Ами казах ти вече. Изчезна.
Налях си още една бира и се замислих. Кратас се разходи до прозореца и се изпика навън. Урината му заплющя по улицата и някакъв минувач възмутено му се развика:
— Внимавай
Кратас само се показа през прозореца и след като намекна нещо за строшени глави, онзи млъкна и си замина по пътя. Доволен от себе си, той се върна и седна на мястото си.
— В какво настроение беше Танус, когато го видя последния път?
— Ами в по-ужасно не съм го виждал. Надявам се и да не го видя пак. Кълнеше всички богове наред, естествено начело с фараона. Не подмина дори господарката Лострис. Нарече я „царска курва“.
Не вярвах на ушите си. Това не можеше да го е казал моят Танус. Било е просто гласът на разбитата и безнадеждна любов.
— Съжалявал, че фараонът не нареди да го удушат. Не, наистина беше в ужасно настроение и не знаех какво да му отговоря. Според мен и всеки на мое място би изпаднал в подобно състояние.
— И това беше всичко? С нищо ли не намекна какво смята да прави занапред?
Кратас отново поклати глава и напълни чашата си догоре.
— А какво стана с печата на ястреба? — сетих се изведнъж.
— Остави ми го на мен. Повече нямало да му трябва. Пазя го на галерата.
— Ами с всички онези неща, които ги обсъждахме двамата с теб? Направи ли каквото ти казах?
Той погледна гузно в чашата си и промърмори:
— Започнах, но откакто Танус си замина, всичко ми се струва безсмислено. Освен това имахме много работа надолу по реката.
— Не ти прилича, Кратас. Мислех, че мога да ти се доверя — укорих го аз като приятел. Установил съм, че с него повече подхожда да се направиш на разочарован, отколкото да му се развикаш. — Господарката Лострис много разчиташе на теб. Имаше ти пълно доверие. „Кратас — говореше тя — е силен и непоклатим като скала.“ Да, точно така се изрази.
Явно хитрината ми успя. Както много други, и Кратас винаги е бил малко влюбен в господарката ми. Само да се спомене нещо за нея и той веднага ставаше друг човек.
— Мътните те взели, Таита, караш ме да се чувствам като последния идиот…
Не му отговорих, но често мълчанието е по-красноречиво от думите.
— Какво толкова очаква господарката Лострис от мен?
— Ами същото, което и аз ти заръчах, преди да замина за Елефантина.
Той удари с все сила по масата.
— Аз съм преди всичко войник. Не мога да изоставя задълженията си и да поведа половината си хора в някаква безнадеждна авантюра. Когато печатът беше у Танус, тогава беше друго…
— А сега не е ли у теб? — напомних му.
Той ме изгледа неразбиращо.
— Но аз не мога да използвам без Танус…
— Ами защо не? Сега ти го заместваш, винаги си бил най-верният му помощник… Пък и Танус лично ти е предал печата. Само ти знаеш какво да правиш с него. Е, добре, какво чакаш? Аз от своя страна ще направя всичко възможно да го открия и го върна. Но дотогава ти трябва да си готов. Задачата е тежка и много кръв има да се лее. Танус има нужда от теб. Не го изоставяй, не и втори път.