Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
Щом слязохме на брега, ни показаха помещенията, отредени за господарката ми и прислугата й. Естествено намирахме се в женското отделение, разположено в самия северен край на острова, но обширните стаи и скъпите мебели в тях подсказваха, че сме си спечелили благоволението не само на царя, но и на дворцовия му управител. Защото всичко зависеше единствено от Атон, а и той, както много други, не можеше да устои на завладяващия чар на господарката ми и сега се държеше като неин най-искрен почитател.
Благодарение на него ни бяха отделени дванадесетина просторни и проветриви стаи заедно с отделен двор и кухня. Една странична врата във външната стена водеше право към речния бряг и малкия каменен кей наблизо. Затова и още при пристигането ни побързах да купя малка плоскодънна лодка, с която щяхме да ходим на риба или на лов за патици.
Но иначе домът ни, колкото и да беше удобен, не ни се нравеше. Затова веднага се заехме сами да го пооправим и поукрасим. С помощта на моя стар приятел, главния градинар, прекопах и засадих с цветя малката ни градинка, като дори построих сламена беседка, в която през деня да се крием от слънцето и където да държа ловните си соколи.
Построих и помпа, която да пълни с вода от реката изкуствените езерца в градинката — едното с рибки, а другото с водни лилии. Специално за оттичането на водата в тях изкопах и облицовах с керамични плочки отделна канавка, която минаваше право през спалнята на господарката ми и през външната стена се спускаше обратно към реката. От кедрово дърво направих специален стол с дупка в средата, който сложих над въпросната канавка, в един от ъглите, заграден за целта с параван. Каквото и да паднеше през дупката, водата щеше да го отнесе далеч отвъд пределите на харема. Господарката ми толкова се зарадва на това изобретение, че занапред прекарваше върху стола двойно повече време, отколкото й беше нужно, за да си свърши работата.
При идването ни червените глинени стени на дома ни бяха съвършено голи. Двамата с господарката ми решихме, че не можем да ги оставим така, и скицирахме по някоя фреска за всяка от тях. След това с помощта на изрязани шаблони нанесох контурите върху стените, а Лострис и робините й ги оцветиха. Фреските представляваха или сцени от живота на боговете, или въображаеми природни пейзажи, изпълнени с разни чудновати птици и животни. Разбира се, не е нужно да ви казвам, че докато скицирах богинята Изида, използвах за модел самата Лострис. Сигурно няма да ви учуди и ако научите, че в почти всяка картина централно място заемаше не друг, а богът Хор, и че незнайно защо, по настояване на господарката ми, той беше ослепително рус, а в лице все ми напомняше на някого.
Фреските се превърнаха в истинска сензация и всички царски съпруги се изредиха да ни гостуват, да пийнат малко шербет и да се полюбуват на рисунките. Скоро рисуването на стени се превърна в мода и аз отново станах търсена личност — този път да помагам със съветите си на царствените ни съседки, които също бяха решили да украсяват домовете си. Разбира се, всичко това срещу подходящо заплащане. Ето как почти случайно открихме нов начин за запознанство и спечелване на приятели.
Скоро и самият фараон научи за промените в дома ни и дойде да ги разгледа. Лострис му направи удоволствието лично да го разведе из жилището си, а той не пропусна да забележи „онзи“ стол, с който тя толкова се гордееше. За да задоволи любопитството му, господарката ми дори не се поколеба да му покаже как се използва.
Изглежда, още беше твърде наивна и не разбираше какво въздействие оказва върху съпруга си с тази постъпка. Но само по погледа му на мен ми стана ясно, че ще е доста трудно да удължа срока след деветдесетте дни.
След обиколката си фараонът седна за малко в сенчестата беседка, за да си изпие виното и да се посмее на шегите, с които господарката ми го забавляваше. Преди да си тръгне, той не забрави да се обърне и към мен:
— Таита, ще ми построиш и на мен водна градина с беседка — е, разбира се, доста по-голяма. А докато си зает с това, можеш да ми направиш и един стол като онзи.
След това ме извика да го изпратя, уж за да обсъдим бъдещата му градина, но всъщност, както сами се досещате, за съвсем друго. Едва изчака да излезем, за да заговори:
— Миналата нощ сънувах господарката ти, а на сутринта, като се събудих, открих, че съм свършил върху чаршафите. Не ми се беше случвало от момчешките години. Това момиче не ме оставя на мира нито през деня, нито през нощта. Според мен няма начин да не ми роди син. Дори мисля, че вече няма защо да отлагаме. Как смяташ, докторе, не съм ли вече готов да опитам?
— Съветвам те на всяка цена да спазиш деветдесетте дни, Ваше Величество. Да поемаме всякакъв риск, преди да е изтекъл този срок, мисля, че би било лудост.
Да обвинявам царя си в лудост, бе нечувана дързост, но нямаше как другояче да постъпя.
— Би било твърде неразумно да пропиляваме всичко само защото не сме се стърпели няколко дни.
В крайна сметка успях да го убедя в своето и фараонът си тръгна по-нещастен от всякога.
Щом се прибрах при господарката, първата ми работа беше да я предупредя за намеренията на царя. Явно тя се беше примирила с това, защото не се разтревожи особено. Вече беше приела ролята си на любимка, а обещанието ми, че някой ден затворничеството й ще свърши, й вдъхваше надежда и тя по-леко приемаше всичко. В интерес на истината животът ни на острова далеч не изглеждаше затворнически. Ние, египтяните, сме най-цивилизованите хора на земята и освен всичко друго се държим добре с жените си. Чувал съм, че другаде, например при хуритите, кушитите и либийците мъжете се отнасят с жените и дъщерите си далеч по-жестоко и безчовечно.
Либийците превръщат харема си в същински затвор. На жените е забранено дори да гледат чужди мъже. В неестествената си ревност съпрузите стигат дотам, че не допускат в харема даже кучета и котки, ако са мъжки.
Хуритите са още по-зле. Жените им не само трябва да ходят облечени от главата до петите, но и да си закриват лицата, независимо дали се намират в харема или не. Само съпругът има право да вижда лицето на съпругата си.
Ала най-ужасни са дивите племена в Куш. Когато момичетата им достигнат зрялост, те ги обрязват по най-жесток начин. Отрязват им клитора и малките срамни устни, така че да ги лишат от всякакво сексуално желание. По този начин на никоя от тях няма да й мине през ума да изневерява на мъжа си.
Знам, че не е за вярване, но съм бил свидетел на това с очите си. Три от робините на господарката ми са били хванати от ловците на роби след пубертета и по тях ясно личаха следите от ножовете на собствените им бащи. Имал съм случай да прегледам зеещите дупки, останали им за спомен от тази жестокост, и трябва да отбележа, че рядко ми се е случвало да бъда така засегнат в лекарското си достойнство, както при вида на това кощунство с природата. Освен всичко друго подобно обрязване не е добро и за мъжа, защото лишава жената от най-привлекателните й страни и я превръща в едно безполово, недостъпно и пресметливо чудовище.