Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
— Кълна ти се — послушно повтарях урока си, а тя се облягаше върху подложката от слонова кост и заспиваше с блажена усмивка.
Аз самият щях да се тревожа за последствията от това си обещание едва когато му дойдеше времето.
От Атон фараонът научаваше всичко за състоянието на Лострис и един ден дойде лично да я види. Донесе й колие от злато и скъпоценни камъни във формата на орел и седя до вечерта при нас, съревновавайки се с господарката ми в измислянето на гатанки и играта на думи. Когато си тръгна, нареди да го придружа до покоите му.
— От
— Още не му е дошло времето, Велики Египте — енергично му възразих аз. — И най-малкото усилие от страна на господарката може да я накара отново да пометне.
Той не смееше да ми противоречи, защото вече се ползвах с авторитета на човек, познал и живота, и смъртта. Но, от друга страна, фараонът беше позабравил първоначалното си страхопочитание към мен и започваше да се държи както преди.
Робините също свикнаха с мисълта за възкресението ми и престанаха да правят знака срещу злото всеки път, щом им се наложеше да ме погледнат в лицето. Да си призная, интересът, породен от завръщането ми от подземния свят, скоро спадна. Вече имаше друго, от което обществото да се вълнува. В съзнанието на всички хора от двете страни на реката оживяваше образът на Ах-Хор.
Първия път, когато чух някой да шепне името Ах-Хор из коридорите на двореца, не обърнах особено внимание. Уютният двор на Тиамат на брега на Червено море беше далеч от Елефантина и съвсем бях забравил за името, което Хюи беше измислил на Танус. Едва когато до ушите ми стигнаха приказките за невероятните подвизи на новото полубожество, се сетих за кого става дума.
Обзет от трескаво вълнение, хукнах обратно към женските покои, за да съобщя чутото на господарката си. Намерих я в градината, в компанията на дузина знатни дами и царски съпруги, които, след като бяха разбрали за оздравяването й, не изпускаха възможността да й засвидетелстват вниманието си.
Толкова бях развълнуван, че съвсем забравих за робското си положение и по твърде невъзпитан начин разпъдих натрапниците. Те нададоха вой до небесата и обидено се отправиха към изхода пред изумения поглед на господарката ми.
— Ама какво те прихваща, Таита, какво се е случило?
— Танус! — Беше единственото, което успях да изрека, но то беше достатъчно тя да забрави възмущението си и да ме хване за ръцете.
— Имаш новини от Танус! Казвай по-бързо, че ще умра от нетърпение!
— Новини ли? А, да, точно така, новини. И то какви! Необикновени новини. Невероятни.
Тя пусна ръцете ми и грабна заплашително ветрилото си.
— Веднага да престанеш с глупостите си — насочи към мен ужасното си оръжие. — Не желая да ме дразниш по този начин. Или ще ми кажеш веднага какво се е случило, или така ще те насиня, че няма да се познаеш.
— Хайде! Да отидем някъде, където никой няма да ни чуе.
Двамата слязохме на кея и се
— Из страната е задухал нов, свеж и силен вятър. Наричат го Ах-Хор.
— Братът на Хор — тя беше възхитена. — Така ли викат вече на Танус?
— Никой не знае, че това е Танус. Мислят, че е бог.
— Но той си е бог — настоя тя. — За мен винаги е бил.
— И хората така мислят. Защото как, освен ако не притежава свръхестествени сили, ще открие свърталищата на Свраките и ще превземе крепостите им, скрити сред безкрайните пясъци на пустинята; как иначе ще предусети къде разбойниците дебнат в засада идващите кервани, за да ги натика в собствените им капани?
— Искаш да кажеш, че всичко това е истина? — слушаше ме тя със зяпнала уста.
— Разправя се какво ли не, но дали може да се вярва на слуховете в двореца? Казват, че всички крадци и разбойници в царството треперят за живота си, че едно по едно братствата на Свраките биват унищожавани от безпощадната му ръка. Говори се, че на Ах-Хор му изникнали орлови криле и с тях прелетял до върха на непристъпната крепост на Басти Жестокия в пустинята Гебел-Ум-Бахари. А след това със собствените си ръце запокитил петстотин разбойници от високите скали…
— Нещо друго, кажи ми нещо друго! — пляскаше тя с ръце и във вълнението си едва не преобърна лодката ни.
— Казват, че на всеки кръстопът е оставил огромни паметници, които да напомнят за него.
— Паметници? Какви са тези паметници?
— Грамади, огромни пирамиди от човешки черепи. Главите на избитите разбойници, които да служат за предупреждение на останалите.
Господарката ми потръпна от ужас, но в очите й заблестяха искрици.
— Наистина ли е убил толкова много? — попита тя.
— Едни казват пет, други — петдесет хиляди. Някои дори смятат, че са сто хиляди, но мисля, че те малко преувеличават.
— Говори ми още! Още!
— Казват, че вече е заловил поне шестима от разбойническите главатари…
— И им е отрязал главите! — изпревари ме тя.
— Не, казват, че не ги убил, ами ги бил превърнал в бабуини и ги държал в клетка — за забавление.
— Но възможно ли е? — изкикоти се господарката ми.
— За един бог няма нищо невъзможно.
— Той наистина е моят бог. О, Таита, кога ще ми позволиш да го видя?
— Скоро — обещах й аз. — Красотата ти разцъфтява с всеки ден. Скоро ще възвърнеш цялата си прелест.
— А дотогава ти ще слухтиш и ще ми донасяш всичко, което чуеш за Ах-Хор.
И така, всяка сутрин господарката ми ме изпращаше до пристанището, за да чуя какво ще разкажат за Ах-Хор моряците, идващи от север.
— Говори се, че никой не е виждал лицето на Ах-Хор, защото винаги носел шлем, покриващ всичко без очите му — повтарях й чутото след една от тези ми разходки. — Също така казват, че в разгара на битката главата на Ах-Хор избухвала в пламъци, които заслепявали враговете.