Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
— Това означава само едно — говореха всички. — Означава, че Ах-Хор е някъде наблизо, може би пред самите порти на Елефантина. Най-после се е натъкнал на остатъците от бандата на Ахеку, които след гибелта на главатаря им в Галала продължаваха да се крият из пустинята. Ах-Хор ги е избил до крак и е оставил камарата от отсечените им глави край пътя. Благодарение на новия бог най-сетне и югът може да отдъхне от Свраките!
Ето това се казваше новина, най-добрата, която бях чувал от седмици насам. Трябваше колкото се може по-бързо да се върна в двореца, за
Някой ме дръпна за ръката, но аз грубо го изблъсках и продължих по пътя си. Въпреки благоденствието, на което се радваше страната, а може би тъкмо заради това, просяците не само че не намаляваха, но ставаха все по-нахални. Та и този не се отказваше лесно и като се залепи веднъж за мен, повече не щеше да ме остави. Най-накрая се обърнах и заплашително размахах тояжката си пред очите му.
— Е, значи посягаш на стари приятели! Аз да ти нося съобщение от боговете, пък ти така да ме посрещаш — разсърди се просякът, а аз го зяпнах с отворена уста.
— Хюи! — Сърцето ми затуптя при вида на някогашния разбойник. — Какво търсиш тук? — Преди да ми е отговорил обаче, се обърнах и тихо му прошепнах: — Следвай ме отдалеч!
Заведох го в един бордей над пристанището, където даваха стаи за влюбени двойки. Плащаше се по един голям меден пръстен на час, като времето се отмерваше от малкия воден часовник, поставен пред вратата. Нямаше как, платих цената, колкото и да е безбожна, и щом останахме сами, дръпнах Хюи за дрипите му.
— Какво ново с господаря ти? — попитах.
А той нагло ми се ухили в лицето.
— Гърлото ми е толкова пресъхнало, че и да искам, нищо не бих могъл да ти кажа.
Вече се беше научил да се перчи и надува като всеки гвардеец. Колко бързо маймуната се научава да подражава! Извиках на едно от момчетата да ни качи кана бира. Хюи се нахвърли върху нея, обърна я на един дъх и накрая шумно се оригна.
— Бог Ах-Хор праща своите поздрави на теб и на онази, чието име не мога да спомена. Заръча ми да ти предам, че задачата е изпълнена и всички птички са в клетката. Напомня ти, че само няколко месеца остават до празненствата в чест на Озирис и е време да пренапишеш пиеската, с която трябва да забавляваш фараона.
— Къде е той? Колко време ще ти е нужно да се върнеш при него?
— Още преди Амон Ра, богът-слънце, да се скрие зад хълмовете на запад, аз ще съм при него — заяви Хюи.
Погледнах през прозореца. Слънцето отдавна бе започнало да се снишава. Значи Танус се е установил съвсем близо до града, казах си и се изпълних с приятни предчувствия. Отдавна ми беше домъчняло за мечешката му прегръдка и боботещия му смях.
С усмивка на уста закрачих напред-назад по мръсния под, за да измисля какво послание да пратя на приятеля си по Хюи.
Почти се беше стъмнило, когато стъпих на малкия кей пред дома ни и се затичах по стълбите. На вратата стоеше една от робините, която плачеше и търкаше ухото си.
— Тя
— Искаш да кажеш, че господарката Лострис те е ударила — смъмрих я аз. — В края на краищата какво се оплакваш? Робите нали са за това — да ги удрят.
Все пак беше твърде необичайно господарката ми да посегне на някого. „Трябва да е в доста весело настроение“ — казах си аз и позабавих крачка. Тъкмо да стигна стаята й, когато оттам изхвърча със сълзи на очи още едно от момичетата, изпроводено от гневни крясъци:
— Превърнала си ми косата на купа сено…
Лострис ме видя и за миг се сепна. После се нахвърли върху мен с такава ярост, че ми стана ясно коя е истинската причина за недоволството й.
— Ти къде се губиш? — изсъска ми насреща. — Пратих те на пристанището преди обяд. Как не те е срам да ме караш да те чакам? — И приближи към мен с такъв поглед, че за всеки случай отстъпих назад.
— Той е тук — отговорих бързо и като зашепнах, за да не ме чуят момичетата, допълних: — Танус е тук. Вдругиден ще изпълня обещанието си.
Тя веднага забрави яда си и се хвърли на врата ми. След това изтича при робините си да ги утешава.
Като част от годишния си данък царят-васал на аморитите беше изпратил на фараона от далечното си царство отвъд Червено море двойка ловни леопарди. Господарят изгаряше от желание да пусне тези изящни създания подир стадата газели, населяващи пустините на запад от реката. Целият двор, включително и господарката ми, беше поканен да присъства на лова.
И така, бързоходните лодки с бели платна и шарени знамена върху мачтите се насочиха към западния бряг. Навсякъде се носеше весела глъч, съпроводена от звуците на лютни и дайрета. След броени дни щеше да започне новият разлив на Нил и това, както и благотворните промени, извършващи се в страната, само правеше настроението още по-празнично.
Господарката ми беше най-весела от всички и радостно поздравяваше приятелките си от съседните лодки, докато нашата пореше вълните толкова бързо, че около носа й водата се пенеше, а подире ни оставаше дълга, блестяща следа.
Изглежда, само аз не се присъединявах към всеобщото веселие, ами стоях погълнат от грижите и тревогите си. Вятърът брулеше лицата ни и имах чувството, че не ни вещае нищо добро. Непрекъснато гледах небето на запад. Не се виждаха никакви облаци, но небесата бяха озарени от необичайно червеникаво сияние. Сякаш някакво друго слънце искаше да се покаже откъм хоризонта.
Опитвах се да не мисля за това и да обръщам повече внимание на веселието около себе си. Но ми беше невъзможно. Времето далеч не беше единственото, за което се тревожех. Ако само нещо не се получеше, както го бях предвидил, излагах живота си на истинска опасност, а може би и не само своя.
Явно безпокойството ми е било изписано на лицето, защото господарката игриво ме побутна с мъничкото си краче и попита:
— Защо си намръщен, Таита? Всеки, който те види, ще разбере, че замисляш нещо. Усмихни се! Нареждам ти да се усмихнеш.