Речният бог (Книга първа)

Смит Уилбур

Дръпнах завивката и установих, че е гола. Видът й ме потресе. Тялото й се беше стопило, сякаш пред себе си имах не жив човек, а скелет. Внимателно я пипнах под мишницата, за да разбера дали има температура, но кожата й беше хладна. Каква беше тази болест, питах се с ужас. Досега не бях имал такъв болен.

Извиках на робините да дойдат при мен, но никоя не се осмеляваше да се покаже пред призрака ми. Най-накрая нахълтах в стаята им и издърпах изпод леглото първата, която ми падна.

— Какво сте направили на господарката си, че да я докарате до такова състояние? — ритнах

я в дебелия задник, за да ми обърне повече внимание.

Без да се обръща към мен, тя закри лицето си, сякаш се страхуваше дори да ме погледне.

— Ами не ще да яде. От няколко седмици насам почти нищо не е хапнала — откакто погребаха мумията на Танус, господаря Хараб. Дори пометна детето на фараона, което носеше. Моля те, мили призрако, пожали ме, нищо лошо не съм сторила!

Изгледах я продължително, за да разбера дали ми говори истината, и чак тогава проумях случилото се. Писмото ми до господарката Лострис, в което я известявах за намеренията ни с Танус, не беше стигнало до нея. По всяка вероятност пратеникът на Кратас, след като е отплавал с поръчението ми от Луксор, така и не е пристигнал в Елефантина. Сигурно е бил поредната жертва на Свраките, които са прибрали кесията му и са изхвърлили трупа му в реката. Надявах се разбойникът, в чиито ръце бе попаднало писмото ми, да е бил неграмотен и да не му е хрумнало да го носи на Ах-Сет. Но не беше време да се тревожа точно за това.

Върнах се бързо при господарката си и коленичих край леглото й.

— Скъпа — прошепнах й и я погалих леко по мелото. — Аз съм. Твоят роб Таита.

Тя се размърда в съня си и промълви нещо. Дадох си сметка, че трябва веднага да я върна в съзнание, иначе може да си отиде завинаги. Бяхме разгласили смъртта на Танус още преди месец. Ако робинята говореше истината и през цялото това време господарката ми не е приемала никаква храна, това, че още е жива, бе истинско чудо.

Скочих и се затичах към стаята си. Въпреки мнимата ми смърт всичко си беше на мястото и сандъчето с лекарствата стоеше в нишата, където го бях оставил. Грабнах го и отново забързах към покоите на господарката. Ръцете ми трепереха. На маслената лампа край леглото запалих стръкче дива незабравка и го поднесох към носа на Лострис. Тя отвори уста, за да се спаси от задушливия дим, и най-накрая шумно се изкиха.

— Господарке, аз съм, Таита. Отговори ми.

Отвори очи и при вида ми в погледа й блесна радостна искрица. Но после отново се сети за нещастието си и отчаяно протегна тънките си ръце към мен. Притиснах я към себе си.

— Таита — проплака тихо. — Той е мъртъв. Танус е мъртъв. Не мога да живея повече без него.

— Не! Не! Жив е. Само преди няколко дни се разделихме и ти нося послание от него, в което той те уверява в своята любов и преданост.

— Как можеш да ми се подиграваш толкова жестоко! Знам, че е мъртъв. Знам, че гробницата му е вече запечатана…

— Това беше само уловка за враговете му — възкликнах аз. — Танус е жив. Кълна ти се. Той те обича. И те чака.

— Ох, как ми се иска да ти повярвам! Но те познавам твърде добре. Сега ти лъжеш, за да ме успокоиш. Как не те е срам да ме измъчваш с такива измислици? Мразя те… — извика

тя и се опита да се освободи от ръцете ми.

— Кълна ти се! Танус е жив.

— Закълни се в паметта на майка си, която никога не си виждал. Закълни се в името на всички богове, чийто гняв ще изпиташ, ако излъжеш.

— Кълна се и в едното, и в другото. Кълна се в любовта си към обичната си господарка.

— Възможно ли е да говориш истината? — На бузите й се появи лека руменина, която издаваше, че въпреки всичко надеждата й се връща. — О, Таита, възможно ли е да говориш истината?

— Щях ли да съм толкова радостен, ако те лъжех? Знаеш, че обичам Танус. Щях ли да се усмихвам, ако той наистина беше мъртъв?

И пред смаяния й поглед започнах да й разказвам всичко, което се беше случило с мен и с Танус от деня, в който се бях разделил с нея. Разбира се, пропуснах да спомена в какво състояние бях открил любимия й сред блатата, както и за компанията, в която той прекарваше там времето си.

Тя дори не се опита да ме прекъсне, а като запленена ме изслуша, мъчейки се да попие всяка дума с изтощеното си съзнание. Лицето й беше станало почти прозрачно от дългото гладуване и сега заблестя като сияйна перла, докато аз й разправях за приключенията ни в Галала; за това, как враговете ни помислиха Танус за бог и как в разгара на сражението той и войниците му пееха своя ужасяващ химн.

— И така, както чуваш, Танус е жив и здрав — завърших аз.

Господарката ми най-после се обади:

— Ако е жив, тогава ми го доведи. Няма да хапна нищичко, докато не видя отново лицето му.

— Щом такова е желанието ти, то веднага ще му пратя вест, че го очакваш, и той ще пристигне с бързината на вятъра — обещах й аз, като в същото време бръкнах в сандъчето си и извадих малкото бронзово огледалце.

Вдигнах го пред лицето й и тихо я попитах:

— Но ще искаш ли той да те види такава?

Господарката ми се взря в измъчения си лик.

— Ако ми заповядаш, наистина мога още днес да му пиша. До една седмица ще е тук.

— Колко съм грозна — прошепна тя. — Заприличала съм на старица.

— Красотата ти не е изчезнала завинаги. Просто се е скрила под повърхността.

— Не мога да се покажа така на Танус — заяви ми след дълъг размисъл. Женската й суетност беше надделяла над всичко останало.

— Тогава трябва да се храниш.

— Заклеваш ли се — гласът й леко потреперваше, — заклеваш ли се, че той е още жив и ти ще ми го доведеш веднага щом се оправя? Сложи ръка на сърцето ми и ми се закълни!

Допрях ръка до гърдите й. Можех да усетя всичките й ребра, а под тях сърцето й, удрящо като птичка в клетка.

— Обещавам ти.

— Този път ще ти повярвам, но ако ме излъжеш, повече никога няма да ти имам доверие. Искам да ям!

Докато тичах към кухнята, не можех да не си кажа самодоволно: „Е, Таита, който всичко можеш, ето, че отново се справи блестящо!“

Сипах на господарката си топло мляко и мед. Трябваше да започнем с нещо леко, защото след толкова дълго гладуване стомахът й не би понесъл друго. Ако се бях забавил само с един-два дни, вече щеше да е твърде късно.