Речният бог (Книга втора)
Шрифт:
— Не! Моля ви, недейте! — отново извиках аз, когато един от моряците затича с лека военна брадва и съсече глезените на млада кобила. Тя бе осакатена от удара, не можа да избегне следващия удар на брадвата между ушите и падна ритайки в праха.
— Оставете ги! Оставете ги! — молех аз, но стрелите свалиха десетина животни, а мечовете и брадвите осакатиха и убиха още десетина, а останалите около триста коня побягнаха в галоп през прашната западна равнина към пустинята.
Засенчих очи с ръка, за да ги наблюдавам как си отиват. Стори ми се, че и част от сърцето ми си отиде с тях. Когато изчезнаха от погледа ми, се затичах, за да предпазя
Малко встрани растяха папирусови дървета. Зад тях, скрит от погледа на разбеснелите се воини, стоеше черният жребец, който пръв бе прободен от стрела. Беше ранен и мъчително накуцваше. Стрелата се бе забила дълбоко в гърдите му. Без да мисля за собствената си безопасност, побягнах към него и сетне, когато се обърна с лице към мен, се спрях.
Едва тогава осъзнах опасността. Там стоеше ранен звяр, който като лъвът в подобно състояние сигурно щеше да се нахвърли върху мен. Двамата с жребеца се гледахме един друг и усетих, че страхът се смъква като плащ от раменете ми.
Очите му бяха огромни и изпълнени с болка. Благородни очи, красиви очи, които накараха сърцето ми да се свие от съжаление. Издаде тих възбуден звук и закуца към мен. Протегнах ръка и докоснах муцуната му, беше гладка като арабска коприна. Дойде право при мен и притисна чело в гърдите ми в знак на доверие и молба, която бе почти човешка. Знаех, че ме моли за помощ.
Инстинктивно обгърнах шията му с ръце и го прегърнах. В този момент не исках нищо друго, освен да спася живота му, но от ноздрите му канеше топла кръв по гърдите ми. Разбрах, че е улучен в дробовете и умира. Състоянието му бе далеч по-лошо, отколкото предполагах, и не можех да му помогна.
— Миличкият. Какво са направили тези глупаци с теб! — прошепнах аз. В отчаянието и душевната си болка смътно осъзнах, че животът ми отново е променен и че това умиращо същество е извършило тази промяна. Почувствах, че където и да стъпех на африканска земя в идващите години, конски копита ще оставят следи успоредно с моите. Бях открил нова голяма любов, която щеше да изпълва дните ми.
Жребецът издаде още веднъж приглушен стон и усетих топлия му дъх върху кожата си. После краката му се подвиха и той падна тежко на една страна. Лежеше и се бореше за въздух с пробитите си бели дробове. От раната в гърдите му излизаха яркочервени мехурчета. Приклекнах до него, сложих гордата му глава на скута си и седях така, докато умре. Сетне се изправих и тръгнах обратно натам, където бе спрял „Дъхът на Хор“.
Не виждах къде стъпвам, защото очите ми бяха замъглени от горещи сълзи. Още веднъж се проклех, че съм такъв сантиментален и мекушав глупак, но това не ми помогна особено. Винаги съм съчувствал на страданието на другите, били те хора или животни, особено ако са благородни и красиви.
— Проклет да си, Таита! Къде беше? — нахвърли се Танус върху мен, когато се качих на борда. — Води се битка. Цялата армия не може да чака, когато ти се случи някое от прословутите ти видения. — Въпреки шумните си заплахи той не ме бе изоставил.
Танус не искаше да ме изслуша и най-безцеремонно ме прекъсна. Не ми разреши да взема мъже и да проследя стадото, избягало в пустинята.
— Не желая да имам нищо общо с тези нечестиви създания! Съжалявам само, че моите хора ги оставиха да избягат
Тогава осъзнах, че той ги мрази, подобно на всеки простак от полковете си.
— Къде бе ти при Абнуб? — Обикновено не си позволявах да споря, но невежеството му ме вбеси. — Или някой друг глупак стоеше до мен? Не разбираш ли, че без колесници и коне с нас и с Египет е свършено?
Водехме този спор на палубата и офицерите наблюдаваха смълчани как един роб се обръща към Великия египетски лъв. Въпреки ме бях прехвърлил всички граници на приличието, продължих:
— Боговете ти дават този прекрасен дар. Триста коня са в ръцете ти! Аз ще построя колесници, които те да теглят. Толкова ли си сляп, че не можеш да го разбереш?
— Имам си галерите! — изрева Танус към мен. — Не се нуждая от тези нечестиви зверове, които ядат хора. Те са мерзост в лицето на хората и на всички милостиви богове. Те са създания на Сет и Сутех и не ги искам.
Със закъснение разбрах, че съм го поставил в положение, от което не можеше да отстъпи. Той бе умен и интелигентен човек, докато гордостта не замъглеше разума му. Смекчих тона и гласът ми стана сладък като мед.
— Танус, моля те, изслушай ме. Държах главата на едно от тези животни в ръцете си. Те са силни, но странно нежни. Очите им са добри като на вярно куче. Те не ядат месо…
— И ти разбра това от едно кратко докосване? — подигра ми се той.
— Зъбите — отвърна аз. — Те нямат острите зъби и нокти на месоядните. Прасетата са единствените копитни животни, които ядат месо, а те не са прасета. — Видях, че е разколебан, и продължих: — Ако това не ти е достатъчно, погледни запасите, които хиксосите са донесли със себе си през реката. Нима им е нужен толкова фураж, за да хранят месоядни лъвове?
— Месо или фураж, няма да споря повече. Чу решението ми. Ще оставим тези проклети коне да изчезнат в пустошта. Такова е окончателното ми решение.
Той се отдалечи, но аз продължих да мърморя:
— Окончателно, така ли? Ще видим.
Случаите, когато не бях способен да убедя в нещо господарката ми, бяха малобройни, а сега тя беше регент. Същата вечер, веднага щом царската ладия отново бе под защитата на галерите, отидох при нея. Без знанието на нейния командир и любим й показах миниатюрен дървен модел на колесница с привързан към нея издялан кон. Царица Лострис бе очарована. Тя естествено не бе виждала бойните колесници, понесли се като вятър, нито мислеше за тях със същата омраза, както хората от нейната армия. Като завладях изцяло вниманието й с модела на колесницата, описах й смъртта на жребеца с такива подробности, че и двамата се разплакахме. Тя не може да устои на моите сълзи, както и аз на нейните.
— Трябва незабавно да отидеш и да спасиш тези прекрасни животни от пустинята. Когато ги доведеш, заповядвам да съставиш ескадрон от колесници за моята армия — изплака тя.
Ако Танус бе поговорил с нея, преди да съм имал възможността да я убедя, много се съмнявам, че щеше да ми даде такава заповед, и историята на нашия свят щеше да бъде коренно различна. Танус се разгневи от измамата ми и това стана причина за първото сериозно спречкване в дългогодишното ни приятелство.
За щастие царица Лострис заповяда да ме свалят бързо на брега и успях да избегна гнева му. Имах само няколко часа за събиране на помощници и техният предводител беше най-странният от всички.