Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Аха, значи от там влиза навалицата?
— Е, чак навалица!… Надявам се, че не се дразниш зарад няколко глупави връзки… Макар че това би трябвало да ме ласкае.
— Не съм ревнив.
— Наистина ли? Жалко…
— Искам да кажа, че досега не съм бил ревнив. Понеже не съм обичал. За в бъдеще мога да стана, не гарантирам.
— Значи аз трябва да те направя ревнив? Да ти размътя главата, да те накарам да изгаряш от копнеж, да тръпнеш, да оглупяваш, да забравиш всичко и — и какво още беше там? Кажи по кой начин искаш да те шашна, скъпи?
— Знам я рецептата — обяснява момъкът. — Първо…
Къса пауза.
— Цялата съм слух — извиква девойката. — Първо?
— Първо, престани да се гевезиш.
Отново къса пауза.
— А, че аз на това най-много разчитам — отвръща Ана с лека въздишка.
Гласовете спират, заменени от лекото съскане на лентата.
— Следващата част от записа е направена подир четиридесет и шест минути пауза — обяснява със служебна педантичност техникът.
— Нещо като многоточията в любовните романи — подхвърля Борислав.
Техникът вдига предупредително ръка, защото в тоя момент от апарата се разнася гласът на Боян:
— Искаш ли глътка коняк?
— Милият… Не само героичен, но и съобразителен… — забелязва Ана.
— Вземаш ме на майтап…
— Радвай се. Ако те взема на сериозно, ще бъде по-зле за тебе. Сериозните работи, както знаеш, завършват обикновено с брак и изобщо зле.
Вероятно девойката междувременно е приела предложеното питие, понеже чуваме:
— Чудесно е…
И малко по-късно:
— Кажи, мили, да не си сложил вътре наркотик, за да ми направиш сюрприз?
— Още не сме дошли до сюрпризите — отвръща Боян.
Техникът щраква копчето на апарата и обяснява:
— Тук свършва записът. Втората част на филмовия материал, който ще видите, е направена двадесет минути по-късно.
Другият техник загася лампите и пуска в действие кинопрожектора. На екрана се появява фасадата на кокетна двуетажна вила, открояваща се сред листовината на дърветата.
— Филмът е заснет на инфралента, затова изображението е така ясно — обяснява вторият техник. — В действителност нощта беше доста тъмна.
На прозореца на първия етаж се показва Ана, оглежда се, сякаш върши някакво твърде секретно действие, и хвърля единия край на въжето. Долу между дърветата се появява Боян. С ловки движения и едва опирайки нозе в стената, момъкът се изкачва по въжето и влиза през прозореца.
Върху екрана пробягва отражението на някаква издраскана лента, сетне отново се появява фасадата на вилата.
— Това е втората част — обяснява техникът.
Сеансът на алпинизма този път се осъществява без помощта на въже. Боян се появява на прозореца, стъпва върху перваза, хваща се с ръце за балкончето на таванския етаж и с няколко леки движения се добира до него. Младежът прескача преградата, отправя се към балконската врата, вади нещо от джоба си и, по всичко изглежда, се заема с ключалката. Малко по-късно вратата се отваря, Боян влиза в тъмното помещение и затваря зад себе си.
Като епилог ни бива прожектирано слизането по обратния път от балкончето на таванската стая до прозореца на Ана.
— Времето между двете действия е точно пет минути — обяснява техникът.
— Само пет минути? Как е възможно? — възклицава Борислав.
А мене ми се струва, че чувам гласа на Любо:
„Емиле, какво би направил, ако синът ти стане предател?“
Обаждам се в „Рила“, за да запазя маса на терасата, понеже е събота вечер, и отивам няколко минути по-рано, както се изисква от възпитания кавалер. Ако се гледа календарът, още сме в края на пролетта, но ако се съди по термометъра, вече е началото на лятото. С това се обяснява и фактът, че Маргарита изгрява на входа на терасата в лека елегантна рокля — едри бели цветя на син фон, или сини цветя на бял фон, изобщо нещо от тоя род. Масите на терасата са вече заети от разнородна публика и когато тръгвам да посрещна дамата, установявам със сянка от някогашната си досада, че мъжката част от публиката вече оглежда телосложението на приятелката ми.
— Ослепителна си… — прошепвам. — Синята Маргарита…
— Стига си се занасял — отвръща тя, но лицето й засиява доволно.
Отвеждам я на масата в самия ъгъл, която предвидливо съм избрал, и й подавам листа.
— Продължават да те гледат — избъбрям, додето Маргарита обмисля съдържанието на вечерята.
— Няма да е задълго… Както почвам да пълнея…
„Почвам да пълнея“ е в случая доста скромно казано, обаче аз не съм педант.
— Нали знаеш поговорката на французите: „Мъжете излизат с тънки жени, а се прибират със закръглени“.
— Което на прост език значи, че ние закръглените сме добри главно за в къщи и по-точно за леглото… Ако смяташ това за комплимент…
Тя отново сбърчва чело над листа и решава:
— Раци… Телешко филе… Салата. А ти?
— Същото. Какво ще бъде питието?
— Това оставям на тебе.
Вечерята минава приятно, сиреч без много приказки, но към края аз ставам донейде меланхоличен, защото знам от опит, че краят на яденето е обикновено начало на сериозните разговори, а ако Маргарита е дошла за сериозен разговор, мога предварително да се обзаложа за характера му.
— Какво се вкисна? — пита дамата.
Това му е лошото на дългото съжителство, че хората почват взаимно да се познават като петте си пръста.
— Нищо не съм се вкиснал. Просто преядох.
— Не бой се, не мисля да ти се окачвам на шията, казах ти го вече.
— Ти малко ме надценяваш като страхливец.
— Понякога, знаеш, изпитвам такива пристъпи на самота, че я усещам съвсем като физическа болка тая самота…
— Не си изключение — успокоявам я. — В наши дни все по-голяма част от хората се чувствуват самотни. Колкото до останалите, те пък напразно мечтаят да останат сами. Изобщо по тая линия рядко може да срещнеш доволен човек.
— Ти винаги се подиграваш.
— На кого? На себе си?
— През тия последните години аз много се промених — забелязва тя, сякаш не ме е чула. — Оная катастрофа с Тодоров… А после и тоя брак, който се оказа не по-малка катастрофа…
— Това, второто, досега не си ми го казвала.
— Защото ме беше срам… И защото може би дълго време не смеех да го призная и пред себе си.
Тя се заглежда замислено към насрещната тъмна фасада, върху която грее зеленият надпис на голяма светлинна реклама. Един доста тайнствен надпис, тъй като две от буквите са изгорели и хвърлят пълен мрак върху смисъла на думата.