Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Ами че той те вижда. Вижда те чрез мене… и чрез колегите си, пред които утре може да се изправиш… И не мисли, че му е леко.
В кухнята изведнъж е станало съвсем тихо. Толкова тихо, че звънко и отчетливо се чува падането на капките върху умивалника и аз се сещам, че трябва най-сетне да я оправя тая чешма, дето непрекъснато капе.
— Дааа… — пускам в ход своето нищо неозначаващо възклицание. — А сега накъде?
Момъкът мълчи, замръзнал на стола и сякаш загубил всякакво чувство за място и време.
— Добре, тази нощ си правил снимки. А предната вечер какво прави в мансардата?
— Взех отпечатъци
Момъкът отговаря като автомат, сякаш без да мисли. Но мисълта вероятно изведнъж заработва в главата му, защото на бледото отпуснато лице ненадейно се изписва израз на изненада:
— Но вие знаете, че предната вечер съм бил в мансардата… Вие сте ме следили…
— А ти как мислиш?
— Значи всичко това, което ви казах, е за вас съвсем без значение, вие и без мене го знаете…
— Едно е ние да го знаем, друго е ти да ни го кажеш. И особено да го кажеш, преди сами да сме те запитали и преди да си пуснал тази дреболия в кутията на Касабова.
И като посочвам лекия белег до слепоочието му, добавям:
— Също като историята с тая драскотина. Лошо си се подхлъзнал, момчето ми… паднал си… Но раната не е смъртоносна… Ще се изправиш и пак ще тръгнеш.
— И къде ще вървя? — пита апатично момъкът, обаче изразът на напрежението вече се е стопил.
— Да, това е уместен въпрос. Съдбоносен въпрос. Но преди да стигнем до него, аз също имам един въпрос: Толкова ли е силна у тебе жаждата да се тровиш, че си готов да извършиш и най-страшното зарад няколко дози морфин?
— Аз не се тровя.
— Бояне!… — вдигам предупредително показалец. — Понеже вече си надникнал в нашата кухня, не тая тук, а оная, служебната, ще ти кажа, че аз със собствените си очи съм видял как си забиваш иглата…
— Това не е морфин — прекъсва ме с лека досада момъкът. — Аз един единствен път съм взимал морфин и ако искате да знаете, само ми прилоша от него. Оттогава си слагам витамин С — същият жълтеникав цвят и същата опаковка от два милиграма.
— А, ти се поддържаш с витамини… А за какво ти е морфинът?
— За майка ми…
Ако той беше ми сервирал не този отговор, а един пистолет, насочен в главата ми, това по-малко би ме изненадало. „За майка ми…“ Едно съвсем ненадейно решение на една съвсем банална загадка, твърде лека за решаване и все пак останала нерешена до тоя миг, просто защото не сме се сетили за нейното съществуване.
Момъкът ме поглежда, озадачен от мълчанието ми и сякаш недоумяващ дали не съм го чул, или не съм повярвал.
— По-рано, додето бях при нея, тя намираше успокоение, като си изливаше гласно мъката и разправяше колко неща е правела за баща ми и как той винаги всичко е развалял, и го оплакваше или го проклинеше, и чумосваше, и него, и вас… Тя е от тия хора, дето могат да повтарят едно и също нещо по сто пъти, по хиляда пъти все с едни и същи думи, все по един и същи начин, така че може да полудееш, докато я слушаш, а тя самата се успокоява… изприказва се, изтощи се и утихне… за един или два часа… а после — пак. Но аз търпях, защото ми е майка и защото нямаше никакъв близък човек освен мене, и защото правото беше на нейна страна, мислех, че правото е на нейна страна, макар че сега вече не знам доколко това е така и доколко — не… А после отидох в казармата и тая раздяла бе истинска трагедия за майка ми и тя все повтаряше, че като се върна, няма да я намеря жива… Намерих я жива, но в какво състояние… Цялата кожа и кости и един поглед… едни такива очи… като че не е тя… като че не е на себе си…
„Като че ли е луда“, вероятно се готви да каже Боян, ала преглъща фразата, помълчава малко и продължава:
— Докато ме нямаше, беше се сдружила с някаква позната от младини и беше научила от нея тайната да успокоява мъката си. Онази използуваше квартирата ни като „терен“, за да се крие от близките си, и носеше на майка ми ампули, получавани от някаква лаборантка. Отпърво майка ми разправяше, че инжекциите, дето си слага, са й предписани за лекуване на нервите, но после онази лаборантка я изхвърлиха и вече нямаше никакъв източник на морфин и истината излезе наяве, защото майка ми почна да ме моли и да ме заклева да й намеря морфин, и казваше, че ще полудее, ака не намеря морфин, че ще се отрови, че ще се хвърли от прозореца… и веднаж наистина едва успях да я смъкна от прозореца… и оттогава тая мисъл, че някой ден, като се прибирам, мога да я намеря просната на тротоара с разбита глава, така ме преследваше, че предприемах всичко, каквото можех да измисля, за да й осигуря морфин, и най-сигурното средство беше тая компания, дето я знаете, и дето влязох, само за да мога да си доставям ампули, а понеже тия не търпят външни хора и зяпльовци, трябваше да се преструвам, че и аз съм като тях…
— Ясно — кимам, когато момъкът млъква. — Ти си мислел, че спасяваш майка си, а всъщност тя те е погубвала.
— Тя е една нещастна жена — произнася тихо Боян.
— Не твърдя обратното. И добре разбирам синовните ти чувства — казвам не твърде уверено, защото никога не съм имал майка. — Но тя се е оказала слаб човек…
— Слаба, съвсем безпомощна — потвърждава младежът.
— А тия, слабите, момчето ми, понякога крият опасна сила: освен че закопават себе си, но могат да закопаят и тебе.
— Тя е една нещастна жена — настоява Боян на своето.
— Съгласен. Само че пътят по който си тръгнал, за да я отървеш от нещастието, не води до добър край. Майка ти трябва да се лекува.
— Недейте! — извиква момъкът и този вик е първата му поривиста реакция. — Тя ми е казала, че има някъде скрит цианкалий и ще се самоубие, щом само опитат да я отведат.
И понеже мълча и размислям, той ме поглежда, като че съм дядо господ:
— Недейте, моля ви! Оставете я поне засега на мира. Тя има в момента достатъчно ампули… взима си дозата и кротува… защо трябва да я погубвате?…
— Добре — кимам. — Ще отложим тоя въпрос за по-удобно време.
— А с мене какво ще стане?… Какво ще правя аз?…
— Нищо. Ще продължиш да шпионираш.
Той ме гледа като треснат.
— Точно така: ще продължиш да шпионираш.
Ставам и се опитвам да завинтя крана на тая чешма, дето непрестанно ми тропа по нервите с вечното си кап-кап. Но колкото и да я завинтвам, тя продължава да капе и явно е, че трябва тия дни да се заема по-сериозно с нея. Зарязвам я, облягам се на стената и отправям поглед към Боян.