Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Да, но подир това малко време с мене ще има още друго време, още много време.
— И какво от туй? Ти чакаш ли хубавото, дето може да дойде?
— Искрено казано, не мисля по тия неща.
— Искрено казано, не чакаш нищо — поправя ме тя. — Аз — също. Така че няма какво да ми даваш кураж, защото и двамата сме един дол дренки. Вървим по пътя си, без да чакаме нищо особено.
И тъй, ние продължаваме да вървим по пътя си из пустия булевард заедно с тези две сенки, две сенки на мъж и жена, които се появяват, растат, а сетне изчезват, сякаш никога не са съществували.
Не знам колко е точно часът, защото когато спя, не гледам часовника, но внезапно усещам, че някакъв свредел се забива в главата ми и почва да дълбае — веднаж, още веднаж, още веднаж. Протягам ръка, без да отварям очи, тъй като тоя свредел ми е добре познат, и вдигам слушалката на телефона, поставен до възглавницата.
— Другарят Боев? — чува се от другия край на жицата.
— Същият. Кой е?
— Боян… Боян Ангелов… Бих искал да ви видя, и по възможност — веднага. Знам, че часът не е подходящ, но…
— Защо не! — промърморвам, като отварям очи и поглеждам светещия циферблат на часовника си. — При бърза работа всеки час е подходящ.
— Само че аз не ви знам адреса…
Давам му адреса и обяснявам:
— Мини през антрето на стълбището, влез в двора и чакай там.
— Кой е?… Какво има?… — чувам до себе си сънливия глас на Маргарита.
— Всичко е наред, скъпа. Спи спокойно.
— Спокойно?… С тебе?… — избъбря тя, но сънят, изглежда, се оказва по-силен от иронията, защото жената се загръща в завивката и ми дава гръб.
Часът по-точно казано е три без нещо. Обличам се, сварявам кафе, а сетне слизам долу. Адресът, който съм дал на Боян, не е моят, а на една кооперация в съседната улица. Когато стигам до задния вход на дома, момъкът вече ме очаква.
— Ако друг път ти се случи да идваш при мене, минавай по същия път и гледай да няма никой подире ти — казвам, като го въвеждам в кухнята.
— Едва ли ще ми се случи — произнася мрачно Боян. — Вие бихте могли да идвате при мене, но аз при вас — никога.
— Тъй ли? Че защо?
— Ами защото навярно ще ме натикат в затвора.
— Да не си обрал някоя аптека?
— Не — поклаща глава младежът. — Извърших шпионаж.
— А, това е друго — забелязвам без особен драматизъм. — Тогава седни на тоя стол и обясни по-точно за какво става дума.
— Тя е дълга история… — казва тихо Боян и се отпуска на стола.
— Няма значение — отвръщам, като наливам кафето. — В събота срещу неделя имам време дори и за дълги истории.
Той изважда от джоба си цигари и кибрит, но се сеща:
— Тук пуши ли се?
— Пуши се, и то много — успокоявам го и сядам от другата страна на масата.
— В оная компания от „Ялта“ идва от известно време и един чужденец — Чарли… Майка му е българка и той има тук роднини. От него почна цялата история…
И момъкът бавно и не съвсем последователно ми я разказва тази история, която ми е добре позната и която все пак слушам търпеливо и внимателно не само за да преценя доколко е откровен човекът насреща ми, но и за да разбера как изглежда тази история откъм другата, неговата страна.
— …Имал някакви познати сънародници, които работели с наши фирми. „Богати хора — вика, — от тия, дето дават едри пари за дребни услуги и най-важното — могат да платят в ампули“…
Подир някои предварителни обяснения от тоя род Боян минава към срещата вън от града и доста точно разказва за ония неща, които вече съм видял и чул.
— …Операцията не бива да се повтаря всяка вечер — вика жената. — Това е опасно и безполезно. По наши сведения най-интересните документи той ги носи у дома си в събота, за да работи над тях през неделята. Затова ще действувате винаги в събота и само в събота. А когато поисках да знам какви са все пак тия документи, тя ми отговори: „Стопански… търговски… Такива, каквито можем да си осигурим по хиляди други пътища, само че с повече труд и време… Изобщо не си въобразявайте, че ви караме да вършите предателство“ После взе да ме сплашва: нейните хора щели да ме следят и да се разправят с мене в случай, че не бъда изпълнителен и дискретен. После извади миниатюрното фотоапаратче, филмчетата, инструментите за отключване и взе да ми показва как да действувам с тия дреболии. А накрая ми поднесе и опаковката с морфина.
Момъкът говори спокойно, но изразът на лицето му е напрегнат и някак сепнат, израз на човек, който едва сега си дава сметка за нещо, вече извършено и невъзвратимо.
— Е, какво? Всичко за една опаковка морфин ли беше? — питам.
— Е, не за една… Жената ми каза, че ако работя добре, ще получавам и други опаковки… Ще ги получавам на същото място, на което ще оставям и негативите. А негативите тя ми нареди да оставям в пощенската кутия на някоя си Касабова на Евлоги Георгиев. Да ги оставям в неделя призори, след като съм изпълнил задачата.
— Е, какво? Изпълни ли задачата?
— Искате да кажете дали съм се удавил? Удавих се.
Той вади от задния си джоб миниатюрна касетка, не по-голяма от цигарен фас, и я оставя на кухненската маса.
— А защо не я пусна в кутията на Касабова? — питам небрежно.
— Ами защото, докато снимах тия документи, видях, че на тях пише „ПОВЕРИТЕЛНО“, на всичките пише „ПОВЕРИТЕЛНО“ или „СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО“, а аз мислех, че са най-обикновени търговски сведения и…
— …И това ли е всичко? — питам, понеже Боян замълчава.
— Не знам… Не е всичко… Но просто не мога да ви обясня — произнася някак стеснително и на пресекулки момъкът. — Онзи път, преди два месеца, когато седяхме в „София“, нещо като че стана с мене… Всъщност нищо не стана… Но аз го бях забравил този човек… баща си… Може би даже съзнателно го бях забравил, понеже бе причинил толкова страдания на майка ми… А вие ме накарахте да си спомня за него… и тия неща, които ми разправихте… и тия думи, че съм негов наследник… Не знам, но особено подир срещата с оная жена там, извън града, все по-често се сещам за тия неща… и особено тази нощ… особено след като всичко вече е свършено… непрестанно си мисля какво ли би казал той, ако можеше да ме види отнякъде… да ме види докъде съм стигнал…