Реликвата

Чайлд Линкълн

Последва пауза.

„Да, лейтенант.“

— Искам двамата с Фрейзър да помогнете на Уолдън на входа на изложбата.

„Десет-четири.“

Огледа наоколо. Още мумии, но нито една обляна с кръв.

И в този миг замръзна. „Мумиите не кървят!“

Обърна се и започна да си проправя път обратно през нетърпеливите редици от зяпачи. Сигурно беше отвратителна идея на някой от уредниците. Част от шоуто.

Но трябваше да се увери със собствените си очи.

Около витрината — както и около всички останали — се беше струпала навалица. Д’Агоста

си проправи път през тълпата и погледна етикета: „Погребение на анасази от Пещерата на мумиите, Каньон на смъртта, Аризона.“

Ивиците засъхнала кръв върху главата и гърдите на мумията изглеждаха така, сякаш бяха изтекли отгоре. Опитвайки се да остане незабелязан, той се доближи плътно до витрината и погледна нагоре.

Капакът над главата на мумията зееше отворен и се виждаха кръстосващите тавана паропроводи и канализационни тръби. От ръба на витрината висеше ръка с часовник и син ръкав. На върха на средния пръст висеше капка съсирена кръв.

Д’Агоста се дръпна в един ъгъл, огледа се и припряно заговори по радиото.

— Д’Агоста до командния пункт.

„Тук Гарсия, лейтенант.“

— Гарсия, при мен има труп. Трябва да изкараме всички навън. Ако го забележат и се паникьосат, загубени сме.

„Господи!“ — изпъшка Гарсия.

— Свържи се с Уолдън и пазачите. Никой друг да не бъде допускан в изложбата. Разбра ли ме? Искам Небесната зала да се опразни, в случай че настъпи паническо бягство. Направи всичко възможно всички да излязат, но без паника. Сега ме свържи с Кофи.

„Прието.“

Д’Агоста се заоглежда в опит да открие Иполито. Станцията му изпищя.

„Кофи е. Какво има, по дяволите, Д’Агоста?“

— Видях труп. Лежи над една от витрините. Засега съм го забелязал само аз, но всеки момент нещата може да се променят. Трябва да изведем целия народ навън, докато не е станало късно.

Тъкмо се канеше да продължи и чу нечий глас да се извисява над мърморенето на тълпата:

— Тази кръв изглежда толкова истинска!

— Там горе виждам ръка — добави друг.

Две жени заотстъпваха назад, гледайки нагоре.

— Това е труп! — извика едната.

— Не е истински — отвърна другата. — Сигурно е трик за откриването.

Д’Агоста вдигна ръце и пристъпи до витрината.

— Моля ви, запазете спокойствие!

Последва кратка ужасяваща вцепенена тишина.

— Труп! — изкрещя някой.

Тълпата се поразмърда и отново се вкамени. Последва нов крясък:

— Убит е!

Тълпата се разцепи на две, а няколко души се препънаха и паднаха. Масивна жена в рокля за коктейли залитна към Д’Агоста и го тръшна върху витрината. Усети, че се задъхва от притискането на все повече тела върху гърдите му. Долови, че витрината зад гърба му няма да издържи.

— Чакайте! — промълви задъхан той.

От мрака над главите им нещо голямо се плъзна покрай витрината и се стовари върху скупчената тълпа, събаряйки няколко души на земята. От неудобната си позиция Д’Агоста успя да види, че трупът е окървавен и е на човек. Не забеляза да има глава.

Настъпи

истински ад. Тясното пространство се изпълни с писъци и крясъци и хората се втурнаха да се измъкват, блъскайки се и препъвайки се един друг. Д’Агоста усети, че витрината се олюлява. Мумията се стовари на пода и той рухна върху нея. Хвана се за витрината и строшеното стъкло разряза дланта му. Напрегна сили да се изправи, но втурналата се тълпа го повали обратно.

Чу съскането на радиостанцията, осъзна, че все още я стиска в дясната си ръка, и я вдигна към лицето си.

„Тук Кофи. Д’Агоста, какво става, по дяволите?“

— Избухна паника, Кофи. Трябва моментално да опразниш залата или… Мамка му! — изрева той.

В суматохата някой изрита станцията от ръката му.

45

Марго отчаяно наблюдаваше Фрок, който крещеше по вътрешния телефон върху гранитната стена на Голямата ротонда. Гласът на Райт бумтеше оглушително откъм Небесната зала и Марго не можеше да чуе нищо от думите на Фрок. Най-накрая той се пресегна и тръшна слушалката върху вилката. Завъртя количката и се обърна с лице към нея.

— Това е абсурд! Очевидно Пендергаст е някъде в подземието. Или поне е бил там. Свързал се е по радиостанцията преди около час. Отказват да ме свържат с него, без да им наредят.

— В подземието? Къде? — попита тя.

— Казаха сектор 29. Отказват да уточнят дали е там или е бил там. Предполагам, че не знаят. Сектор 29 покрива огромно пространство. — Той я погледна. — Ще го направим ли?

— Какво да направим?

— Да слезем в подземието, естествено!

— Не знам — неуверено каза тя. — Може би трябва да изчакаме да им наредят да го извикат.

Фрок се размърда нетърпеливо в количката си.

— Дори не знаем кой би могъл да го направи. — Той я изгледа, давайки си сметка за нейната неувереност. — Нямаш причини да се боиш, че създанието ще се изпречи срещу нас, скъпа — продължи той. — Ако съм прав, ще го привлече струпаната на едно място многолюдна тълпа в изложбата. Длъжни сме да направим всичко възможно, за да предотвратим катастрофата. Поехме това задължение в мига, в който направихме тези открития.

Марго продължаваше да се колебае. Лесно му беше да използва високопарни изрази! Не беше се разхождал из изложбата. Не беше чул прокрадващите се стъпки. Не беше тичал като обезумял сред непрогледния мрак…

Тя пое дълбоко въздух.

— Прав сте, разбира се — каза тя. — Да вървим.

Тъй като сектор 29 беше в границите на охранявания периметър, наложи им се на два пъти да показват служебните си карти, за да стигнат до асансьора. Полицейският час не беше в сила тази вечер и пазачите и полицаите бяха повече загрижени да задържат подозрителните и неупълномощени лица, — отколкото да спират служители на музея.

— Пендергаст! — извика Фрок, докато Марго изтикваше количката от асансьора в сумрачния коридор на подземието. — Аз съм доктор Фрок. Чувате ли ме?