Реликвата
Шрифт:
— Съвсем близо съм — прошепна тя на Фрок. — Моля ви, по-бързо.
Мракът беше непрогледен, задушаващ. Притисна се към рамката на вратата, превъзмогвайки желанието си да побегне.
Колелата изтрополяха в катранения мрак и количката се блъсна леко в крака й. Тя сграбчи дръжките и изтегли Фрок вътре. Извърна се, тресна вратата, заключи и рухна на пода, разтърсвана от безмълвно ридание.
Нещо започна да драска по вратата, отначало едва-едва, после по-силно и настървено. Марго се дръпна назад и удари рамото си в рамката на количката. Фрок стисна лекичко ръката й
48
Д’Агоста се понадигна сред натрошените стъкла и грабна радиостанцията, поглеждайки към отдалечаващите се гърбове на последните посетители, чиито писъци и викове постепенно заглъхваха.
— Лейтенант?
Бейли, един от полицаите, се изправи изпод друга строшена витрина. В залата цареше пълен безпорядък: изпотрошени и пръснати по пода експонати, строшени стъкла, обувки, дамски чанти, парчета от дрехи. Всички бяха напуснали помещението, освен Д’Агоста, Бейли и трупа. Д’Агоста огледа бегло обезглавеното тяло, зейналите върху гърдите рани, втвърдените от засъхналата кръв дрехи, изтърбушените като на препарирано животно вътрешности. Смъртта беше настъпила преди доста време. Извърна поглед, но след миг отново погледна трупа. Беше облечен в полицейска униформа.
— Бейли! — извика той. — Това е полицай! Кой е?
Бейли се приближи пребледнял.
— Трудно ми е да кажа. Струва ми се, че Фред Борегард имаше такъв голям стар пръстен от Академията.
— Мамка му! — тихичко изруга Д’Агоста.
Бейли се наведе и погледна номера на значката.
— Борегард е, лейтенант.
— Господи! — изпъшка Д’Агоста и се изправи. — Той не беше ли на четирийсет и осма?
— Точно така. Последният му караул беше в сряда следобед.
— Значи е тук от… — Д’Агоста изохка. Лицето му се навъси. — Този кретен Кофи не разреши да огледаме изложбата. Ще му отворя нова дупка на гъза.
Бейли му помогна да се изправи.
— Ранен сте.
— После ще ме превържат — отсече Д’Агоста. — Къде е Макнит?
— Не знам. Видях как го отнесе тълпата.
Иззад ъгъла изникна Иполито. Говореше по радиостанцията си. Д’Агоста изпита известно уважение към директора по сигурността. „Може и да не е много свестен, но не се скатава, когато стане напечено.“
Осветлението помръкна.
— В Небесната зала е избухнала паника — каза Иполито, залепил станцията до ухото си. — Съобщават, че аварийната врата се спуска.
— Пълни идиоти! Това е единственият изход! — Д’Агоста вдигна своята радиостанция. — Уолдън! Чуваш ли ме? Какво става?
„Абсолютен хаос, сър! Макнит току-що се измъкна от изложбата. Доста е пострадал. Намираме се до изхода на изложбата и се опитваме да удържим тълпата, но без успех. Тъпчат се един друг, лейтенант.“
Осветлението помръкна за втори път.
— Уолдън, аварийната врата на ротондата спуска ли се?
„Само секунда — чу се бръмчене. — Да, мамка му! До половината е спусната и продължава да пада! Народът се е струпал като стадо точно под вратата — много народ ще бъде премазан…“
Неочаквано изложбената зала потъна в непрогледен мрак. Нещо тежко се строполи на земята, заглушавайки виковете и писъците.
Д’Агоста
— Иполито, нали можеш да вдигнеш вратата с ръчната аварийна система?
— Точно така. Поддържащата система ще задейства всеки момент.
— Не можем да чакаме дотогава, да вървим там. И внимавайте, за Бога!
Запристъпваха предпазливо към изхода на изложбата. Най-отпред вървеше Иполито, заобикаляйки изпотрошени стъкла, рухнали дървени каси и всевъзможни боклуци. Навсякъде се търкаляха парчета от безценни допреди малко експонати. Като наближиха Небесната зала, писъците и виковете се засилиха.
Застанал зад Иполито, Д’Агоста не виждаше нищо в плътния мрак. Дори тържествените свещи се бяха стопили. Иполито шареше с лъча на фенерчето си към изхода. „Защо не продължава напред?“ — учуди се с раздразнение Д’Агоста. Иполито неочаквано се дръпна назад и повърна. Фенерчето му падна на пода и се търкулна в мрака.
— Какво има, по дяволите? — извика Д’Агоста и двамата с Бейли се втурнаха напред.
В следващия миг замръзна на мястото си.
Огромната зала тънеше в безпорядък. Гледката, която лъчът на фенерчето разкри, му напомняше снимки от земетресения, които беше виждал във вестниците. Платформата беше строшена на няколко части, а трибуната беше превърната на трески. Подиумът за оркестъра беше пуст, покрит със съборени столове и струпани на купчини изпотрошени инструменти. По пода се въргаляха блюда с храна, дрехи, брошури, съборени бамбукови дървета и изпотъпкани орхидеи, прегазени и размазани от хиляди подметки.
Д’Агоста насоча лъча на фенерчето към изхода от изложбата. Огромната дървена стена беше превърната в гигантски отломки. Притиснати под сложно гравираните колони стърчаха неподвижни ръце и крака.
Бейли се върна запъхтян.
— Най-малко осем души са премазани, лейтенант. Мисля, че нито един не е оцелял.
— Има ли наши? — попита Д’Агоста.
— Боя се, че да. Вероятно Макнит и Уолдън, както и един от цивилните. Зърнах двама-трима в униформи на пазачи и трима посетители, струва ми се.
— Всички ли са мъртви? Всички без изключение?
— Доколкото мога да преценя. Не мога да помръдна колоните.
— Мамка му!
Д’Агоста извърна поглед и разтърка чело. В залата отекна мощен тътен.
— Това е аварийната врата — промълви Иполито, бършейки уста, и се стовари на колене. — О, не! Мартин… Господи, не мога да повярвам! — Той вдигна очи към Д’Агоста. — Мартин охраняваше задното стълбище. Сигурно е дошъл да помогне за усмиряването на тълпата. Беше един от най-добрите ми служители…
Д’Агоста се запромъква покрай повалените колони и продължи навътре в залата, заобикаляйки прекатурените маси и потрошени столове. Кръвотечението от ръката му продължаваше. Забеляза още няколко пръснати по пода неподвижни тела, но не можа да разбере дали са живи или мъртви. Чу писъци в дъното на залата и насочи лъча на фенерчето си натам. Струпалите се пред плътно спуснатата аварийна врата хора блъскаха по металната повърхност и крещяха. Осветени от лъча на фенерчето, няколко души се извърнаха към Д’Агоста.